— От Манреса? Толкова близо до Родриганда? — изуми се дон Фернандо.
— Да. Аз съм само един обикновен човек и се казвам Миндрело. О, сеньор, толкова много имам да ви разказвам! Но кажете по-напред, откога сте извън Мексико?
— Отдавна, от дълго време. Нямах възможност да броя дните, седмиците и месеците, но мисля, че чезна в пленничество тук някъде от осемнайсет години.
— Dios! Но в такъв случай вие сигурно въобще не знаете, че вашият брат дон Мануел бе обявен за покойник?
— Не. Кога се е случило това?
— Преди седемнайсет години.
— Казвате, че Мануел е бил обявен за покойник. Наистина ли трябваше да е мъртъв? Като се замисля за това, което се случи с мен, струва ми се, че има хора, за които моето и неговото отстраняване е твърде изгодно.
— Мислите ли, действително ли си го мислите? — запита Миндрело припряно. — Без съмнение имате право. Но какво се случи с вас?
— Това засега може да почака — отвърна графът резервирано. — По-напред вие кажете какво знаете за родното ми място, за близките ми и как се озовахте по тия места!
— Що се отнася до вашата фамилия, сеньор, зная, че дон Мануел е смятан за покойник и че Алфонсо встъпи в наследство.
— Хайде, де! — смая се дон Фернандо.
През главата му веднага мина мисълта за второто завещание, което бе съставил в присъствието на Мария Хермоес. Беше скрито в средното чекмедже на неговото писалище. Не са ли го намерили? Той бе упоменал причините, поради които лишаваше Алфонсо от наследство, а ето, че оня все пак бе станал граф Родриганда! Завещанието беше или укрито, или пропаднало по някакъв начин.
— Алфонсо? — попита. — Как управлява той своите подчинени?
— О, като истински тиранин. Омразен е на цялата страна.
Хората се боят от него и шепнат разни неща. Не зная бива ли да говоря по тоя въпрос.
— Ще ви помоля да ми кажете всичко откровено.
— Та хората казват, че Алфонсо не е истински граф Де Родриганда.
— Не думай! — изплъзна се от устата на дон Фернандо. — И от какво си вадят заключения за такива ужасни неща?
— Носеха се разни слухове. Освен това самият аз участвах в събития, които потвърдиха, че Алфонсо не е истински Родриганда. Тъкмо участието ми е причина да се намирам тук — просто ме обезвредиха.
— Разказвайте, разказвайте! — настоя старият. Миндрело не последва веднага поканата. Изглежда искаше първо да събере мислите си. Сетне изложи известните събития от замъка Родриганда от появата на доктор Стернау и неговата самоотвержена и успешна намеса в съдбата на дон Мануел до избавлението на последния и сключването на брака между Стернау и контесата в Райнсвалден. След това Миндрело продължи:
— Княжеското възнаграждение, което получих за услугите си към дон Мануел, ме направи състоятелен мъж и аз се върнах обратно в Манреса. Към собствената си гибел! Чрез шпиони, които поддържали в Германия, на мерзавците станало достояние по какъв начин съм разстроил плановете им и сега яростта им се насочи към мен. От дон Мануел на първо време нямаше защо да се опасяват, понеже неговите показания щяха да придобият валидност едва след като Стернау откриеше истинския Алфонсо. Но толкова повече се страхуваха да не се раздрънкам аз и издам машинациите им. Един ден получих от един свой другар — трябва да знаете, че по-рано покрай другото се занимавах и с контрабанда — бележка, с която ме викаше на обичайното място за срещи. Познах подписа и поради това не се усъмних. В уговорения час се отправих нататък, но не за да приема някаква задача, а да обясня, че искам да се оттегля от тоя занаят. Едва стигнал въпросното място, ме връхлетяха и надвиха четирима мъже. Вързаха ме, запушиха ми устата и ме напъхаха в един чувал, после ме понесоха. Накъде — не можах да разбера.
Миндрело помълча известно време. Мислите по отколешните събития нахлуха бурно в него. Най-сетне той продължи да разказва:
— Когато след дълго, дълго време отвориха чувала, се оказах в едно тясно и мрачно помещение. Можете да си представите угнетението ми, когато по люлеенето и шума от вълните констатирах, че се намирам на корабна койка. Много по-късно, след като вече плавахме в открито море, ми бе позволено да изляза на палубата и да подишам чист въздух. Отведоха ме при капитана, същия онзи Ландола, който споменахте преди малко. Подигравателно ухилен, той обясни, че моето изчезване е в интересите на определени лица, затова ще трябва да стана моряк, а не се ли подчиня, ме очаква смъртно наказание. Скоро надуших, че тоя Ландола е търговец на роби и морски разбойник. Помислете, и аз да му съдействам! Да подпомагам търговията с клетите чернокожи! Да нападам и ограбвам мирни кораби и участвам в избиването на екипажите! Противопоставих се най-категорично, вследствие на което бях отново затворен и получих удари с пръчка, които разкъсаха месата на крайниците ми. И понеже въпреки всичко продължавах да се противя да вземам участие в подобни престъпления, Ландола заяви, че ми е определил най-голямото наказание, което може да съществува. Щях да бъда продаден като роб. Тогава плавахме нагоре по източното крайбрежие на Африка, Той хвърли котва пред Горад и слезе на сушата. След късо време бях отведен. Той наистина ме бе продал. Търговецът беше груб, недодялан ловец на роби, когото трябваше да последвам — окован с вериги към вътрешността на страната, по-точно към Доло. Там бях наново продаден. Тръгнах от ръка на ръка. Последният ми господар беше един свиреп негърски властелин. Какво изтърпях при него, човешкият език не е достатъчно богат да го разкаже. Трябваше да работя за трима и да върша най-долната, често най-отвратителната работа. Бях малтретиран, не получавах храна и наполовина да се заситя, но въпреки всичко, въпреки убийствения климат на местността, издържах. По едно време моят господар взе, че умря и тъй като неговият приемник не пожела да ме задържи, бях продаден на един мъж от Харар, който ме помъкна със себе си и подари на своя султан. Ето как се озовах насам.