— Сигурно знаете какво е политика и дипломация?
— Да.
— В такъв случай знаете, че един мъж, който притежава политическа и дипломатическа дарба, не може всичко да каже.
— Правилно! Аха, вие навярно притежавате такава дарба, сеньор?
— Това исках да кажа. Вероятно знаете откъде съм?
— Не.
— Е, аз съм от Пирна.
— От Пирна? — запита другият припряно. — Пирна към Дрезден?
— Знаете ли го?
— Гръм и мълния! Знам го, разбира се. Та аз също съм немец — провикна се непознатият на немски.
— Немец! — смая се зарадван Пирнеро. — И откъде по-точно?
— От Рейнска Бавария.
— Свети небеса! Наистина ли?
— То се знае. Бях пивовар и три години работих в Дрезден. После бях нает от един американец, който искаше да вари като нашата отлежала немска бира в Сейнт Луис. Но беше твърде неблагоразумен, започна погрешно и цялата история отиде по дявола. Сетне се помъкнах към Запада и сам не знам как станах златотърсач и ловец.
— Хола, това е добре, това ми харесва. Един немец, с когото да мога да си побъбря за родния град. Сега, от мен да мине, да вали порой, докогато си ще. Резидиля, донеси вино, днес имам празник! Съотечественико, вие сте мой гост, нищо няма да плащате. Имате ли родители или някакви близки?
— Само брат.
— А как е името ви?
— Щраубенбергер, Андреас Щраубенбергер.
— И Ви брат също е в Америка?
— Не. Няколко години нищо не съм чувал за него. Той сигурно изобщо не знае къде съм, защото аз никога не съм бил приятел на драскането. Исках да забогатея като златотърсач и после да го изненадам. Той живее край Майнц.
— Също като пивовар?
— Не, като помощник-лесничей в замъка Райнсвалден при един лесничей фон Роденщайн.
— Добре, да го оставим да си лесничейства! Ние с вас сега имаме доста работа. Но преди всичко друго трябва да ми отговорите правдиво на един въпрос. Въпреки калпавите си дрехи не изглежда да сте някой нехранимайко, а и старостта още не ви е налегнала. Колко сте годишен?
— Трийсет и шест.
— Хмм! Женен?
— Ахааа! — подсмихна се ловецът. — Най-сетне дойде ред и на прословутото подпитване. Аз, слава на Бога, още не съм си метнал жена на врата.
— По дяволите! Имате ли жилище?
— Не.
— Можете ли да манипулирате с бира и ракия?
— Като пивовар? И още как!
— Да поправяте мертеци на покрива?
— Защо не?
— Да го вземе дяволът! Като можете всичко това, защо се скиторите самотен по света? Та нали имате достатъчно злато да се заседите, пък и сигурно има някой тъст, при който да сте добре дошъл.
— Благодаря. Имам си други задължения.
— Че какви ли пък?
Щраубенбергер се засмя, направи комична гримаса и запита, изпълнен с тайнственост:
— Знаете ли какво е дипломат, какво е политик? Е, в такъв случай не може да не знаете, че който притежава политически и дипломатически дарби, не казва всичко. Мога да споделя с вас само дотолкова, че съм дошъл да издиря някого.
— Да издирите някого? Кого?
— Хмм! Познавате ли Черния Жерар?
— Лично още не. Но недочух, че в близко време ще намине насам.
— А-а, това е добре! Бях убеден, че ще го срещна при вас.
— Познавате ли го персонално?
— Не.
— Тогава нека ви кажа, че тия дни той отново е погодил един от своите номера — яздил е до Чиуауа.
— Всички дяволи! Там сега трябва да са французите.
— И наистина са там. Те са го спипали и взели в плен.
Щраубенбергер направи движение на уплаха и възкликна поразен:
— Ах, значи няма да го срещна! Трябва незабавно да се връщам.
— Накъде? — попита съдържателят, не по-малко изплашен.
— Нагоре на север. Длъжен съм да докладвам, че Черния Жерар е заловен от французите.
— На кого?
— Виж, това си е моя работа!
— Гръм и мълния, Вие действително сте добър дипломат. Но аз мога да ви помогна. Не е нужно да се връщате, защото… Черния Жерар е отново свободен. Той веднага се измъкнал на французите.
— Наистина ли? — видимо се разведри ловецът.
— Знаете ли със сигурност?
— С най-голяма сигурност. Научих го от един ловец, който сега дреме при мен на сламата.
— Що за ловец е?
— Знам ли? Но няма много нещо по него. Не разполага с пари, дрехите му никакви, а за пушката му не бих дал и четвърт долар.
— Човек не бива да съди по външния вид. Често такива пушкала са по-добри от модерните карабини. А що се отнася до облеклото и въобще за екипировката, видяхте по мен какво става, когато човек преценява някой уестман по външността. Слънцето на Ляно изгори дрехите и ботушите ми и ей ги — висят на парцали по тялото. Конят ми е издръглявял като козел, както казахте преди малко, а пушката ми изглежда по-скоро на сопа на нощен пазач, отколкото на оръжие. Но това не ми пречи да имам в себе си шест торбички нъгитс и пари в Ню Йорк. Златото, което намерих в мините, продадох, и предадох на съхранение в Ню Йорк. Там ще го пазя за други времена. Мога ли да видя ловеца, за когото споменахте?