— Не, той спи. Утре сутринта ще имате възможност да разговаряте с него.
— Добре, значи оставам тук.
— Еех, това е много хубаво. Вие сте мой гост. И няма да ви струва нито пфениг, защото за мен е радост да си побъбря с вас за Саксония. Та сте били в Дрезден, казвате?
— Да.
— И в Пирна?
— Няколко пъти.
— В такъв случай сигурно знаете, че Дрезден получава Елба от нас?
— Естествено.
— Моите предшественици бяха значителни хора в Пирна. Баща ми беше коминочистач.
— Хайде бе!
— Да, вие се учудвате, и то с право. Коминочистачът е символ на смъртта от високо. Той има професия, която контролира най-опасните елементи на сградата и закриля човечеството от пагубното въздействие на саждите. А моят дядо… отгатнете какъв беше той?
— Не е ли по-добре вие да ми го кажете?
— Хубаво. Той търгуваше с хрян. Удивлявате се? Хрянът именно е символ на пикантността. Той подправя наденицата и свинските котлети, а когато е настърган, принуждава човек и да се поразреве. В него има нещо възвишено трагично, което напомня за Шилер, Гьоте и Хайне, ето защо моят дядо е бил носител на пикантното и трагичното. Аз се гордея с моите предци и ще хвърля всички сили, достойнствата на родословното ми дърво да продължат да се развиват от мен и моята дъщеря. Ако сте любител на хряна, скоро ще видите какви успехи се постигат с него. Храните ли се вечер?
— Това се подразбира.
— Добре, тогава ще се запознаете с моята кухня и моята дъщеря. Един зет би бил извънредно доволен от двете.
В тоя дух двамата продължиха разговора, а по време на вечерята Щраубенбергер имаше достатъчно време да опознае чудатостите на своя домакин. Резидиля се държеше далеч от тях. Тя предпочиташе да мисли несмущавано за мъжа, който спеше горе и който й беше по-близък от всички коминочистачи и продавачи на хрян по света. По тая причина тя бе потърсила стаята дълго преди двамата мъже да решат да се разделят.
На заранта Жерар бе първият, който се появи в салона. Резидиля го усети и побърза да отиде и му пожелае добро утро.
— Спахте ли добре, сеньор? — попита тя.
— Повече от добре. Благодаря ви, сеньорита! — отвърна той, облягайки пушката си на масата.
— Вие също не сте яли. Да ви донеса ли един шоколад?
— Бъдете така добра.
Резидиля се упъти към кухнята, а той се настани край масата. Не след дълго влезе Пирнеро и поздрави кисело:
— Добро утро!
— Добро да е! — отвърна Жерар.
— Наспахте ли се?
— Да.
— Има си хас. Още не бях виждал такъв поспаланко като вас. Всъщност спите ли по толкова много и в саваната?
— Може би.
— Е, тогава не е за чудене, че още не съм видял някакъв дивеч в ръцете ви. Един добър дипломат от пръв поглед ще познае, че не сте никакъв уестман, а истински мармот.
Както мнозина, Пирнеро притежаваше неприятното качество сутрин след ставане да бъде в лошо настроение. Жерар бе принуден да играе ролята на изкупителна жертва. Съдържателят се намести на стола си до прозореца и се вторачи навън. Все още продължаваше да вали, макар и не толкова силно като вчера. След известно време той се обади вкиснат:
— Проклето време!
Жерар не отговори. След малка пауза оня продължи:
— Почти като вчера!
А когато Жерар и сега не се произнесе, саксонецът се обърна към него и подвикна:
— Е-е?
— Какво има? — попита ловецът спокойно.
— Проклето време! Почти като вчера.
— Действително!
— Не вярвам да дойде.
— Кой?
— Кой ли? Ама че въпрос! Черния Жерар. Кого другиго ще имам предвид?
— Охо, за него времето е без значение. Ще дойде, ако изобщо има такова намерение.
— Мислите ли? Трябва да знаете, че го чакат тук. Вчера, докато вие си нанкахте, дойде един ловец, който иска да се срещне с него тук.
— Откъде идва?
— От Ляно Естакадо. Май ви впечатли, а? Така е, вие едва ли сте човекът, който ще язди по оная територия, въпреки че сте три пъти по-голям и силен от него. И само какъв мъж! Джобовете му са пълни с нъгитс.
— Наистина ли? От коя страна е? Сигурно янки?
— Не, немец.
— Те са благонадеждни хора. Как се казва?
— Андреас Щраубенбергер.
— Не ми е известно това име.