— О, — възрази генералът — над Мексико може да владее само мечът. Който иска да се разпорежда на едни или други партии, трябва да има здрава, безцеремонна десница, да не се поддава на мекушавост. Едва неговите сетнешни приемници могат да помислят да сменят меча с палмовата клонка.
— Значи на вас ви е нужен един Атила, един Тамерлан?
— Не, един Карл Велики, който умее и да побеждава и да обединява, без да прибягва към опустошение.
— Сега човек е длъжен да се съобразява с политиката.
— Какво могат да направят дипломатите пред свършен факт?
— А Хуарес, моят най-силен противник?
— Ще бъде обезвреден. Яд ме е като си помисля за дребните селяндури, които се титулуват генерали и имат единствената цел да смъкнат вълната на стадото. Да вземем например оня Кортейо…
— Аха — прекъсна го императорът, — който се умилква на Пантерата на Юга?
— Да, онзи Кортейо, чиято дъщеря разпространи своите портрети, за да съумее с красотата си да привлече привърженици.
— Вие виждали ли сте портрета й? Аз за жалост още не — усмихна се императорът.
— Не? Ах, Негово величество не бива за дълго да се лишава от това върховно удоволствие.
Генералът бръкна в червения копринен шарф и измъкна един портфейл.
— Да не би да притежавате някой екземпляр? — запита императорът.
— Да, позволете да ви го представя, Ваше величество. Човек трябва да познава противниците си.
Той подаде портрета на императора. Последният го разглежда в продължение на няколко мига, сетне го върна отново на генерала и промълви състрадателно:
— Клетата девойка!
Мехиа само смръщи чело. Той обичаше императора, ала беше човек на действието и ненавиждаше добродушието. Отвърна с натъртване:
— Клета? О, Ваше величество, аз не съчувствам на тази дама. Да, тя наистина се осмя, но е една опасна интригантка, която аз при всички случаи бих обезвредил.
— Значи смятате и нейният баща за опасен?
— Съвсем определено.
— Като претендент за короната?
— О, не — разсмя се Мехиа. — но намирам за опасен всеки, бил той мъж или жена, който не е с мен, а против мен.
Индианецът мислеше да продължи, но не успя, тъй като зад тях прозвучаха стъпки и когато се обърнаха, съгледаха камериера на императора. Той се казваше Грий, играеше в Куернавака ролята на управител и беше станал по онова време често споменавана личност. По лицето на императора пролича, че това обезпокояване не му е приятно. Очакваше да чуе от Мехиа още откровени неща.
— Какво има? — попита Макс.
— Прощавайте, Ваше Величество, мосю маршал Базен е тук — доложи Грий. — Той желае да говори с Негово величество.
— Идвам веднага.
— О, Негово Превъзходителство ме следва.
— Тогава да се връщаме.
Макс понечи да тръгне към вилата. Лицето на Мехиа помрачня. Императорът го забеляза.
— Да ви освободя ли, генерале? — попита.
Той много добре знаеше, че двамата мъже много не могат да се понасят.
— Ще помоля Негово Величество да остана, за да не се създаде впечатление, че се страхувам от французите. При положение, разбира се, че не се касае за някоя секретна работа.
— В такъв случай останете! — кимна императорът. — Впрочем, трябва да е важно онова, което е накарало маршала да ме потърси в Куернавака. Той не обича това място.
В този момент Базен се зададе. Не беше в униформата си на висш офицер и когато стигна до императора са поклони, дълбоко наистина, но не по начина, който налага една искрена преданост. Погледът и лицето му изразяваха самочувствие, което в близост до императора би трябвало по-добре да овладее.
— Простете, Ваше Величество — каза той, — че се осмелявам да наруша красивата идилия на това място!
— О, вие винаги сте добре дошли, драги маршале — отвърна вежливо на френски Макс.
— В такъв случай толкова повече съжалявам за носените от мен неприятности.
— Напоследък не са много приятните неща, които получавам от вас, така, че и настоящите няма много да ме сюрпризират!
В думите се долавяше лека язвителност, ала Макс погледна толкова добродушно, че Базен нема време да се докачи. Той запита:
— Ще заповяда ли Негово величество незабавно представяне на нещата?
— Умолявам за това.
— В присъствието на генерала?
Базен стрелна Мехиа с не особено приятелски поглед и се поклони пред него кажи-речи формално. Този въпрос всъщност представляваше една безцеремонност спрямо императора и оскърбление за мексиканеца. Двамата обаче не го взеха под внимание. Макс отговори: