— Защо не останахте при Хуарес? — попита Стернау.
— Бях изпратен от него да разузная как най-добре може да се превземе това селище. В действителност беше определен Черния Жерар, ала той си измоли да отиде във форт Гуаделупа. Там има познати, които иска да защити.
— Черния Жерар? Кой е той? — осведоми се Стернау — Прочут ловец от френски произход, но които малко обича своите съотечественици.
И този Жерар сега е във форт Гуаделупа? Колко е далеч дотам? Два дни езда?
— Почти толкова. Вдруги ден по това време спокойно можете да бъдете там.
— А къде се намира Хуарес?
— Някъде южно от форта. Той язди срещу французите — В такъв случай сигурно ще се натъкнем на неговата следа, ако яздим оттук по права посока към форт Гуаделупа.
— Непременно.
— Добре, така и ще направим. Да се надяваме ли, че ще ви видим отново, когато сме при Хуарес. Човек не знае на каква опасност ще се подхвърли.
— Имате право и вероятно ще последваме съвета ви. А я кажете как се озовахте в Америка! Вашият брат никога не е споменавал за вас.
— Вярвам. Ние сме скарани.
— О-о! Колко жалко! И защо!
— Заради едно момиче. Аз я обичах, Лудвиг също. Дора предпочете мен и тогава той стана войник. Писахме си на няколко пъти но кратко само най-необходимото. И нещата си останаха такива.
— Значи сте женен?
— Не. Дора ми измени. Да върви по дяволите любовта! Сетне и аз тръгнах по други краища. В крайна сметка се озовах в Америка като пивовар. Ама работата не стана. Тогава нарамих пушкалото и станах ловец. Това е накратко целият ми живот. И след като ви казах всичко, ще трябва да тръгвам, защото нямам време за губене.
Андре стана и се запъти към коня си. Другите също се изправиха и си взеха сбогом, а Ема се възползва от възможността да поразпита накъсо за роднините си. Срещата с дребния ловец допринесе различна полза на Стернау, както и надеждата в известната тъмнина скоро да настъпи просветление. Когато Андре подаваше ръка, на всеки се струваше, че се сбогува със стар познат и те гледаха след него, додето изчезна от хоризонта. Не след дълго пътниците отново възседнаха конете.
— Сега ще е най-добре да понапрегнем животните — посъветва Стернау. — Щом искаме да открием дирята на апачите, необходимо е да стигнем до нея на дневна светлина. После можем да си починем. Хайде, в галон!
Тогава Мечешко сърце застана начело. Въпреки че не каза нито дума, на всички стана ясно, че местността му е позната и иска да поеме водачеството. Един час след обяд на животните бе позволена кратка почивка. Веднага щом се повъзстановиха, пътят отново бе поет със същата бързина. Конете в онези райони постигат кажи-речи невероятното.
Стана така, че те издържаха почти до вечерта на следващия ден, когато бе достигната планината Тамисос. Още не бяха стигнали прохода, водещ през нея — виждаше се само неговият излаз на запад в прерията — и в този момент Мечешко сърце спря коня си и се наведе към земята.
— Уф!
Стернау яздеше отпред и огледа тревата. Беше отъпкана. Следата бе толкова тясна, сякаш оттук е яздил един-единствен конник. Но опитният уестман никога няма да се подведе.
— Пътят на апачите — обади се Стернау.
— Тук са яздили моите воини — потвърди Мечешко сърце с просветнали очи.
— Какво ще прави моят брат?
— Ще последва гласа на неговото сърце — заяви вождът на апачите.
Без да каже дума повече, той смушка коня си и препусна на юг, по следата, която се проточваше право към подножието на сиерата.
— Накъде тръгна? — попита граф Фернандо угрижено.
— Следва своите апачи — отвърна Стернау.
— О, те са яздили оттук?
— Да. Ще продължим без него към форт Гуаделупа, но преди това някъде ще пренощуваме.
— А Мечешко сърце?
— Него оставете! Той е индианец и знае как стоят нещата. Пък и ще ни намери.
Тези думи успокоиха графа и ездата бе продължена. Времето на другата сутрин бе чудно хубаво. Когато слънцето издигна своя диск, по стръковете и листата като милиарди гранати заблестяха капчиците роса. Небето беше чисто, а цветята възнасяха нагоре ухание, като великолепна утринна молитва към своя Създател.
Пирнеро се бе измъкнал от постелята и чудесното време го примами да излезе пред къщи. Той закрачи бавно надолу по късата уличка, мина през портата на укреплението и се озова пред талазите на Рио Гранде, край която бе разположен форт Гуаделупа. Докато се наслаждаваше по този начин на великолепието на утрото забеляза по водите надолу от форта една тъмна точка, която бавно приближаваше и хвърляше от двете си страни блестящи лъчи.