С тези думи той облегна пушката до себе си и се изтегна на пейката, която се простираше край стената. Това Пирнеро не мислеше да претърпи.
— Стой, хич няма да стане — новели той. — Спете, където си искате, само не и при мен! Аз самият няма да ви посегна, ама ще доведа хората си и те ще ви покажат кой е собственикът на заека.
Чужденецът измъкна револвера си и каза:
— Правете каквото искате, но ви предупреждавам, че всеки, който се приближи повече, отколкото ми отърва, ще бъде застрелян.
Това направи впечатление на съдържателя, той постоя известно време, размишлявайки, и накрая отвърна:
— Хмм! Вие сте много опасен тип, хайде от мен да мине, дремнете един час, но да се надявам, че не плюете и по време насън!
— Не, стига да не ми се присъни някой любопитен въпрос.
Непознатият тикна револвера в кобура и се изтегна на една страна. След късо време равномерното дишане показа, че е заспал. Човекът трябва да бе много изморен.
Пирнеро здравата се бе изпотил. Той си наля чатка джулеп и тъкмо се накани да се намести отново до прозореца, отвън долетя тропотът на кон. Някакъв ездач скочи от животното си, върза го и влезе. Беше вече на години, но още як и държелив и носеше облеклото на вакуеро. Настани се, поръча чаша пулке и огледа внимателно съдържателя. Онзи не забеляза погледа, защото вече седеше до прозореца и зяпаше навън. Изглежда се питаше дали и вакуерото не е някой плювач на тютюн. Скоро обаче се реши и забеляза:
— Превъзходно време!
— Да — отвърна вакуерото.
Тази отзивчивост зарадва съдържателя извънредно много. Лицето му се разведри. Той се обърна, кимна любезно на човека и продължи:
— И най-вече за ездача.
— Е, да, но аз съм яздил и през цялата нощ.
— Ама това звучи, сякаш сте куриер?
— То си е и почти така, тук имам да предам нещо. Вие вероятно сте сеньор Пирнеро?
— Да, така е, аз съм.
— Сеньорита Резидиля жива ли е още?
— Естествено! Вие познавате ли я?
— Не, но заради нея съм тук. Известна ли ви е хасиендата дел Ерина?
— Това се подразбира, та нали дон Педро Арбелец е мой шурей.
— Е-е, дон Педро Арбелец ме изпраща при вас, сеньор Пирнеро — поясни старият вакуеро. — Казвам се Анселмо и съм на служба при него.
— При него? Ах, това ме радва много. Ще отида да наредя да ви приготвят нещо за ядене и пиене и ще доведа дъщеря си.
— Да, да, доведете я, та да мога да изпълня веднага мисията си!
Пирнеро забрави гнева си. Той се впусна към кухнята, измъкна Резидиля и я поведе към масата, където седеше вакуерото.
— Тук, Резидиля — рече той, — има един вакуеро на добрия вуйчо Арбелец. Дошъл е да изпълни някакво поръчение. Яздил е цяла нощ. Погрижи се за него!
Момичето подаде ръка на госта и запита за мисията му.
— И тъй — заговори онзи, — знаете, че моят господар е стар…
— Да, по-стар от мен — вметна Пирнеро.
— Той няма деца. Сеньорита Ема изчезна безследно и така и не се върна. Това нещастие подрива живота на господаря и го състарява преждевременно. Вие сигурно знаете, че хасиендата вече не принадлежи на граф Родриганда.
— Зная. Графът я подари на моя шурей.
— Дон Педро ще си отиде бездетен…
— Аз се надявам, че той още дълго ще живее! — прекъсна го Пирнеро чистосърдечно.
— На тази възраст и времената, в които живеем, не е за чудене човек да мисли за смъртта. Та сеньор Арбелец няма деца, но пък наследници или по-точно наследница…
— Коя имате предвид?
— Сеньорита Резидиля. Тя ще наследи хасиендата. — Резидиля се поизвърна. Тя искрено обичаше вуйчо си, поради което думите на вакуерото й причиниха болка.
— Нека все още не губим надежда, че Ема ще се намери! — произнесе. — Моят повелител я изгуби. — отвърна вакуерото. — Ето защо определи вас за наследница и нареди да ви предам, че има голямо желание да ви види преди кончината си.
— Това ли е поръчението, което имахте да изпълните? — осведоми се съдържателят…
— Да, и ще помоля сеньоритата час по-скоро да посети господаря. Освен това трябва да предам едно писмо.
Анселмо бръкна в якето си и измъкна четириъгълно сгъната кожа, в която се намираше писмото. Пирнеро я взе и поиска да я разгърне.
— Не тук, татко, не тук. — помоли Резидиля. — Ела с мен! Такива писма човек чете сам.
Резидиля се оттегли с баща си. Когато след известно време се върнаха, очите на девойката бяха зачервени, а и Пирнеро изглеждаше дълбоко развълнуван.
— Прочетохме писмото — каза той.