— И какво решихте, сеньор? — запита вакуерото.
— Това не може да се каже в момента. Знаете каква е конюнктурата — войната, войната!
— Смятате, че за сеньората е опасно да предприеме едно пътуване до хасиендата дел Ерина? Що се отнася до това, не е нужно да се безпокоите. Господарят издейства съпроводително писмо, което французите със сигурност ще уважат.
— Но другите, индианците?
— И те не ни притесняват, понеже сеньор Арбелец възнамерява да изпрати известен брой опитни вакуероси и ловци на бизони, които да отведат благополучно синьоритата при него.
— Хмм, по този начин човек би могъл да рискува, но въпреки всичко опасността си остава. Колко време ще престоите тук?
— До утрешния ден.
— Е добре, тогава ще поразмисля. Утре ще имате моя отговор и ще получите писмо до шурея. Сега се погрижете за коня си и отидете в кухнята да ви сервират нещо!
Анселмо го стори. Резидиля също побърза към кухнята, а Пирнеро се настани до прозореца, за да осмисли току-що получените вести. Не можа обаче да се посвети задълго на мислите си. Изобщо имаше всички изгледи днешния ден да е пълен с вълнения, тъй като сега пристигна втори ездач, който скочи от коня и влезе. Беше Черния Жерар. Когато Пирнеро го съгледа, поздрави коренно различно отпреди.
— О-о, сеньор Жерар! — провикна се той любезно, като се надигна и се отправи бързешком към ловеца. — Вие ли сте? Слава Богу! Резидиля и аз брахме истински страх.
— И вие? — запита Жерар усмихнат. — Как стана тъй? Ами, че аз пия само един джулеп!
— Я стига плоски вицове. Тогава нали още не знаех кой сте. Сега обаче сте добре дошъл, дори и изобщо да не пожелаете да пиете джулеп. Веднага ще повикам Резидиля.
Но това не бе необходимо, понеже тя позна гласа на Жерар, влезе със светнало от радост лице и му подаде ръка.
— Добре дошли! — поздрави. — Вече се тревожехме за вас, защото не пожелахте да ми кажете накъде отивате. Слава Богу, че се върнахте отново здрав и читав!
— Да, слава Богу! Бих искал да можем да си кажем същото и утре или други ден. Дойдох да ви обърна внимание на една голяма опасност.
— Опасност? — запита Пирнеро. — Сериозно ли говорите, сеньор Жерар?
— За съжаление с цялата си сериозност. Французите са на път за насам.
Резидиля пребледня. Баща й плесна с ръце и извика:
— Боже мой, наистина ли? Кога ще дойдат?
— Това още не знам.
— О, в такъв случай ще опаковам всичко веднага и ще го натоваря на конете. Ще бягаме при Хуарес.
Пирнеро се накани да напусне трескаво помещението, ала Жерар го задържа.
— Стойте! Почакайте малко! — посъветва той. — Чак дотам още не се е стигнало. Дори французите да превземат форта, ще бъдат принудени да съблюдават неприкосновеността на личното имущество, за да не ожесточават срещу себе си и населението на този опасен, толкова далеч напред изнесен пост. А и помощта вече е на път.
— Каква помощ?
— Самият Хуарес. Петстотин апачи има при себе си.
— Ах, тогава ние сме спасени!
— Не бързайте да ликувате! Хуарес не знае точно по кой път е поел неприятелят. Много е възможно да го пропусне. Той със сигурност ще открие дирята на французите, но може би ненавреме, за да ги настигне преди тяхната цел. При това положение се касае неприятелят да не бъде допуснат във форта, та Хуарес да може да пристигне с апачите и да го унищожи.
— Искате да кажете, че фортът трябва да се отбранява? Но кой за Бога, ще го стори? Ние нямаме войски!
— Ние ще го сторим, всички ние, а и вие с нас, сеньор Пирнеро.
Лицето на съдържателя стана два пъти по-дълго.
— Аз? — запита той стъписай. — Аз да стрелям? Да трепя хора? О, не, това няма да направя! Нямаме такъв навик в Пирна! Който застреля там французин, си подписва смъртната присъда или най-малкото доживотен строг тъмничен затвор. Може да се случи и тъй, такъв човек да бъде осъден на смърт, отделно десет години затвор и пет години лишаване от граждански права и полицейски надзор.
— Подобни неща се случват и по други места — засмя се Жерар — макар да превишава онова, което човек физически може да понесе.
— Значи така! Аз не стрелям.
— В такъв случай ще ви разстрелят. — Пирнеро пребледня.
— Аз идвам като пратеник на Хуарес и току-що се представих в кметството. Хуарес заповяда всеки жител да се въоръжи за отблъсване на неприятеля. Алкалдът тръгна от къща на къща да сведе достояние тази заповед. На вас исках лично да ви го кажа…
— Но, сеньор, та аз през живота си и заек не съм застрелял!
— От такива хора изобщо няма нужда! — прозвуча откъм ъгъла:
Жерар се обърна. Още не беше забелязал спящия. Онзи се бе събудил от разговора и чул всичко. Сега седеше на пейката и гледаше равнодушно към другите отсреща. Жерар го огледа внимателно и каза: