— Да.
— О, при това положение ви давам разрешение да плюете колкото си искате!
До този момент Резидиля бе слушала мълчаливо. Тя се страхуваше и тъкмо се накани да се възползва от настъпилата в разговора пауза, за да разкрие тревогата си на Жерар, тя бе нарушена. Отвън прозвуча тропот от множество копита и ниските прозорци почти бяха затъмнени от спрелите пред тях коне.
— Какво е това? — стресна се Пирнеро — Да не би французите?
Жерар пристъпи към прозореца, погледна навън и отговори:
— Не. Според облеклото, мексиканци са.
— Но толкова много! Резидиля, тогава на работа! Вратата се отвори и гостите влязоха. Беше Стернау със спътниците си. Очите на тримата в салона се приковаха с удивление във фигурата му. Гъстата му брада беше израсла на острова далеч под гърдите и той продължаваше да я носи такава, Зад него идваше графът, който също така привлече погледите на трите чифта очи. Двете дами бяха забулени.
— Вие ли сте съдържателят? — обърна се Стернау към Пирнеро.
— Да, сеньор.
— Имате ли помещения за всички нас?
— О, стаи на разположение има достатъчно!
— А конете?
— Те ще имат добра конюшня и грижи — обеща Пирнеро.
— Стига само да знам, че дамите и господата действително ще останат. Сеньор, дългът ми повелява да ви обърна внимание на една голяма опасност: французите имат намерение да нападнат форта.
— Откъде го знаете?
— Хуарес е изпратил онзи сеньор да отбранява форта до идването на апачите.
Стернау огледа двамата мъже. По лицето му пробяга лека усмивка.
— Как се казва сеньорът, когото имате предвид? — попита той съдържателят.
— Черния Жерар.
Тогава Стернау прекрачи към двамата ловци и поздрави вежливо:
— Ако не се лъжа, тук виждам хора, които не се страхуват от французите и ще помогнат в отбраната на форта.
— Откъде вадите тези заключения, сеньор? — запита Жерар.
— Мисля, че Лешоядовия клюн няма да обърне гръб на никой французин.
— Какво, познавате ли ме, сър? — удиви се ловецът. — Откъде?
— От по-раншни времена, когато правехте първите си стъпки като трапер. Лице като вашето не се забравя. Но да поговорим за настоящето! Какви приготовления са направени за отбраната на форта?
— О, почти никакви — поясни Жерар.
— В такъв случай бързината е крайно необходима. Или имате намерение да дочакате неприятеля в открито поле?
— За тая цел сме твърде слаби.
— Значи в укреплението?
— Да.
— Кои са защитниците?
— Малкото жители. Но аз веднага ще изпратя за вакуеросите от околността.
— Правилно ще постъпите, сеньор. Впрочем можете да разчитате и на нас.
— О-о, искате да се включите в битката?
— Ако стане необходимо, да.
Жерар понечи да даде израз на учудването си, когато откъм кухнята долетя силен вик. Вакуерото Анселмо от хасиендата дел Ерина беше отворил от любопитство кухненската врата да види посетителите. Сега стоеше там, вперил широко отворени очи в главатаря на мищеките. Индианците имат оскъдна окосменост но лицето. Ето защо вождът малко се бе променил и с лекота би могъл да бъде разпознат от някой стар познайник.
— Бизоновото чело! — извика вакуерото.
При назовавалото на това име Жерар и янкито скочиха да видят какво става там. Вождът хвърли един изпитателен поглед на вакуерото. Въпреки дългия промеждутък от време, той го позна.
— Анселмо! — викна.
— Santa Madonna! Наистина ли си ти, Бизоново чело? С този възглас вакуерото се втурна към главатаря и сграбчи ръцете му.
— Да, аз съм. — потвърди сериозно мищекът.
— Ама хората говорят все пак, че си мъртъв!
— Бизоновото чело е жив.
— Но другите, другите?
— Те също са живи.
Резидиля изкрещя и улови ръката на вожда.
— Какво каза човекът? Ти си Бизоновото чело, главатарят на мищеките?
Аз съм — повтори той с ненарушимото спокойствие на индианеца.
— Боже милостиви, извършват се знамения и чудеса! Татко, това е Бизоновото чело, който беше изчезнал с Ема и другите. Вожде, правилно ли чух? Ти каза, че те са живи.
— Всички са живи.
Преди говорещата с трескава бързина девойка да успее да зададе нов въпрос, вниманието й беше отвлечено. Вакуерото бе спрял поглед върху фигурата на Стернау.
— Сеньор Стернау, о, Сеньор Стернау!
С този вик човекът подскочи към исполина. Онзи му протегна ръка.
— Значи познахте и мен, Анселмо?
— О, кой не би познал спасителят на хасиендата дел Ерина!
В миг и Резидиля стоеше до него.
— Истина ли е? Вие сте сеньор Стернау?
Зачервеното й от вълнение лице се дигна с преобразен израз съм него. Той й кимна топло: