— Да.
— Е, ето че дон Фернандо е тук. Той е жив! — Изумлението на Резидиля не можеше да се опише. Старият граф й кимна усмихнато и помилва красивите й коси.
— Имам много да ти разказвам — каза Ема. — А последният сеньор е Миндрело, който беше затворен заедно с дон Фернандо.
— Да, но липсва още един, скъпа Ема! Мечешко сърце, мъртъв ли е?
— Не, той е жив. Но вчера временно се отдели от нас, за да последва дирята на апачите, които предвожда неговият брат.
Тези думи сякаш бяха специално изговорени да привлекат обекта на разговора. Вратата в този момент се отвори и влезе Мечешко сърце. Никой не беше доловил стъпките на коня му. С един-единствен поглед той схвана нещата и пристъпи към Стернау.
— Какво ще прави моят бял брат? — попита. — Ще вземе ли участие в борбата на тази страна?
— Аз съм твой приятел — заяви Стернау. — Твоят враг е и мой враг.
— Тогава нека белият ми брат вземе оръжията си, защото французите скоро ще дойдат.
— Видя ли се с Мечешко око?
— Не. Очите ми не видяха нито един апач. Вървях по тяхната следа вчера до мръкване и тази заран веднага щом денят започна да сивее. Тогава техните дири се съединиха с пътеката на французите, които се бяха изтеглили на изток. Едните следи бяха само от четвърт ден, а другите около един час по-стари.
— Следователно воините на апачите са непосредствено зад французите. Но врагът не е яздил към форта, а се е отправил към планините на Рио Гранде. — Моят червен брат не продължи ли да следва дирите?
— Не, трябваше да яздя бързо към форта, за да известя, че неприятелят приближава.
— Само конници ли бяха?
— Да.
— Имаха ли оръдия?
— Стрелящи коли не са имали със себе си.
— Тогава нека видим какво може да се направи. Кога ще стигнат до форта?
— Ще мине повече от час.
Стернау кимна на Жерар да се приближи.
— Поставям се на ваше разположение. — заговори му той — Сега ще ви кажа кои сеньори ще се бият с вас. За Бизоновото чело, вождът на мищеките вече сте чувал?
— Да.
— Е, този тук е Мечешко сърце, вождът на апачите, а следващият е Гърмящата стрела, за когото сигурно също така сте слушал. Другите двама сеньори също ще вземат участие в битката. Само дон Фернандо ще помоля да остане като закрила на дамите.
— Кой ще командва? — запита Жерар.
— От само себе си се разбира — Вие — отговори Стернау. — Хуарес ви е поверил този пост.
— О, не, сеньор — отвърна Жерар. — Не настоявайте! Какво съм аз, когато е тук Господарят на скалите, ами Бизоновото чело, Мечешко сърце и Гърмящата стрела! Ще ви помоля да поемете водачеството!
— В такъв случай бих носил и отговорността.
— Убеден съм, че това не ви плаши.
— Е, добре, нека не губим време в спорове. Ще изпълня желанието Ви, но първо да огледам форта.
— Аз ще Ви водя.
Двамата мъже се отправиха да разгледат отбранителните съоръжения. Фортът беше малък, разположен край брега на реката, върху тясно, стръмно спускащо се скалисто възвишение, по което водеше само един път за ездачи. Единствената му укрепителна линия се състоеше от дървени колове, но поради естественото си положение бе лесен за отбраняване, доколкото нямаше да бъде нападнат с оръдия или със значително преимущество в силите. Бяха се събрали едва двадесетина въоръжени мъже, но все пак достатъчно да удържат за известно време триста французи.
След отдалечаването на Стернау и Жерар, Мечешко сърце също излезе от салона. Той скоро намери онзи когото търсеше — Пирнеро, който се бе отправил обратно към дюкяна да овладее на спокойствие вълнението си.
— Белият мъж има много неща — заговори го апачът.
— Имам всичко, което е нужно — увери Пирнеро.
— Какви пари най-много обича да взема белият мъж?
— Всички, които вървят тук.
— Има ли моят брат също и бои?
— Да, всякакви видове.
— А има ли и орлови пера?
— Налице са.
— Има ли той дрехи за червените мъже?
— Имам красиви индиански костюми, изработени от бели скуав.
— А има ли също така наметала, направени от кожа?
— Не, но имам кожата на една сива мечка.
— Тогава нека бледоликият ми позволи да потърся каквото ми е необходимо. После веднага ще заплатя.
Мечешко сърце заключи грижливо отвътре и започнала избира различни неща.
През това време възбудата от срещата беше поулегнала. Ема стоеше в кухнята при вакуерото, който не смогваше да и разказва за хасиендата и баща й. Резидиля донесе писмото.
— Значи толкова твърдо е вярвал в моята смърт! — въздъхна Ема.
От очите й отново започнаха да се ронят сълзи. За да я разсее, Резидиля донесе писмото.