— Сега трябва да се погрижа за ядене и напитки. Искаш ли малко да ми помогнеш?
— С удоволствие.
— Благодаря! Но нека преди това ти покажа стаята. По този начин мислите на Ема се насочиха към делнични неща и душата й полека се успокои.
10 Саби и томахавки
След като бе огледал форта, Стернау поиска да се върне, ала Жерар помоли:
— Почакайте още няколко мига! Макар и да ви познавам едва от днес, изпитвам безгранично доверие към вас, а самият аз се чувствам странно размекнат. Моля ви, оставете ме да ви разкажа накратко миналото си! Дотолкова можем да отделим време.
И Жерар осведоми за живота си като garrotteur в Париж и как за възмездие дошъл в Америка и си поставил задача да прочисти саваната от нейните негодяи.
— С това станах известен — заключи той. — Но разкаянието продължава да ме гложди.
— Жерар, Бог не се гневи вечно! — подчерта Стернау сериозно.
— Но хората!
— Какво ви касаят хората?
— О, твърде много! Тук се запознах с една невинна мила девойка. Тя ме обикна, ала аз бях достатъчно честен да призная, че съм бил garrotteur, сиреч професионален престъпник.
— Не бих искал да съдя, но ще запитам: Необходимо ли беше това признание?
— Да, моята съвест ме подтикваше. Тя се затвори в себе си, но аз виждам, че напразно се бори с любовта си. В края на краищата ще протегне ръка на някогашния garrotteur и по този начин духовно ще пропадне.
Стернау се удивляваше на бившия garrotteur, който сега проявяваше толкова изтънчен такт.
— Но тя няма да пропадне! — продължи Жерар. — Аз съм ловец, хиляди опасности застрашават моя живот. Колко лесно, колко скоро мога да загина. После тя ще бъде свободна. Ще ми окажете ли една милост, сеньор Стернау, за която аз и на онзи свят ще се моля за вас?
— С най-голямо удоволствие, стига да мога.
— Ако чуете, че съм загинал, кажете й, че тя е била моята последна мисъл и, че се надявам да намеря опрощение в Съдния ден, защото любовта към нея, невинната, ме е пречистила!
От тази молба Стернау се почувства особено.
— Мислите за смъртта? Я стига! — сгълча го той — Пък и много се съмнявам, че ще се случа край вас, когато умирате.
— Но и аз говоря само за възможност, сеньор!
— В такъв случай все пак бих искал да зная коя е дамата.
— Резидиля Пирнеро.
— О-о! Не се учудвам, че обичате това момиче. И предполагате, че любовта ви се споделя?
— Не само предполагам, а го зная.
— На ваше място при това положение бих оставил любовта да се разпорежда. Щом Бог я е оставил да покълне в сърцето на онази девойка, това е сигурен признак, че той ви е простил.
— Така си казвах и аз. Но от няколко минути съм на друго мнение. Резидиля е братовчедка на Ема Арбелец, позната на графа и други високопоставени личности. Тя не бива да се принизява с мен.
— Не сте прав. Вашата деликатност Ви заблуждава. Ако в момента се чувствате леко стъписай, скоро ще го преодолеете.
— Съмнявам се. И тъй, ще ми окажете ли тази милост?
— Но вие няма да умрете!
— Знае ли се? Не се ли отправяме сега на бой?
— Е, добре. Давам ви обещанието си.
— Благодаря. Вече можем да се връщаме. Те закрачиха обратно. Резидиля междувременно бе подредила стаите с помощта на Ема. Тя тъкмо се качваше по стълбите, когато двамата мъже влязоха. Не ги забеляза. Жерар тръгна след нея да я види и поговорят. Раздвоението между минало и настояще в последно време разкъсваше душата му. Той вече нямаше надежда да се освободи от вътрешната борба и упреците на съвестта. Днес това трябваше да намери своя завършек. Виждайки, че любимата е сама в една от стоите, влезе при нея. Тя тъкмо подреждаше един букет.
— Сеньор, не се ли радвате и вие на завръщането на Ема? — посрещна го тя.
— Радвам се заедно с вас!
— И помислете! Тъкмо днес получих писмо от нейния баща, в което ме известява, че ще наследя хасиендата. Трябва да го посетя.
— В тези опасни времена?
— Разчитам на Вашата закрила.
— О, с какво удоволствие бих ви я посветил, сеньорита!
— Зная, Жерар. И аз от цялото си сърце ще я приема.
Резидиля го изгледа толкова мило, че му премаля от този поглед и той сведе очи.
— Не го казвайте, сеньорита! — отвърна. — Това не може да стане. Вие не бива да храните добри мисли към мен.
— Кажете ми причината!
— Едва днес го осъзнах толкова ясно. Когато бяхме преди малко долу със сеньорите и очите на всички бяха отправени към вас, озарени от топлота, аз стоях настрани и почувствах, че завинаги трябва да остана надалеч от вас. Вие сте толкова благородна, високопоставена, а моето стъпало просто и ниско. Свързването ви с мен би било едно падение, едно унижение.