Резидиля внезапно пребледня. Жерар видя, че тя се изплаши.
— Боже мой, кой ви го каза? Кой ви навя тези мисли? — докато изговаряше тия въпроси, тя отстъпи няколко крачки назад и го изгледа укорително.
— Мислите си дойдоха от само себе си — призна той.
— Не им давайте простор, Жерар! Нима вече не си спомняте какво сте изповядал и, че всичко съм ви простила?
— Зная. Вие бяхте толкова мила и добра. Ето защо мисля, че и днес ще бъдете такава и ще изпълните една голяма моя молба.
— Ще я изпълня! Само кажете каква!
— Тогава затворете очи, сеньорита!
— Аха — усмихна се тя, — мислите да постъпите като децата? Искате да ми поднесете изненада?
— Да. Но струва ми се, че тази изненада няма да Ви се понрави.
— Е, нека опитаме. Ето, погледнете! Очите ми са затворени.
Резидиля действително бе затворила очи. Жерар бързо приближи, ръцете му я обгърнаха и притиснаха, и преди да е намерила време да отвори очи, почувства устните му върху своите… веднъж, втори, трети, четвърти път. Сетне той прошепна в ухото й:
— Благодаря ти, скъпа моя, любима Резидиля! Не ме забравяй напълно, когато един ден бъдеш истински щастлива!
Тя почувства как ръцете му я освобождават, а когато отвори очи, отново беше сама в стаята. Жерар стремително слезе по стълбите долу до салона, където бе оставил пушката си. Когато я грабна и понечи да се отдалечи със същата бързина, Лешоядовия клюн запита:
— Какво се е случило? Да не би неприятелят вече да приближава?
— Не зная, но е по-добре да сме нащрек. Ще изляза да наблюдавам.
— Тогава идвам с вас.
Янки също взе пушката си и двамата се отправиха навън да, застанат някъде на пост, където могат да обгърнат околността с поглед. Но вече не бе необходимо, тъй като в същия миг се разнесе силен вик:
— Те идват, идват!
Всички грабнаха оръжията и се втурнаха нататък. Скоро пред портата се събраха всички защитници. Стернау незабавно изпрати няколко жители при Пирнеро да донесат достатъчен запас муниции и разпредели хората зад палисадата, която се проточваше непосредствено до ръба на скалите. Откъм водата нямаше защо да се опасяват от атака, понеже неприятелят настъпваше само по суша.
Французите бяха на коне. Дори пехотинците бяха превърнати в кавалеристи. Пристигнаха в галоп и спряха в близост до форта. Около петдесетина души се отделиха и продължиха по пътя към отворената врата в тръс. Изглежда мислеха, че ще могат да превземат малкия форт с изненада. Но едва бяха стигнали на двайсетина крачки от портата, срещу тях излезе Стернау — съвсем сам, без всякакъв ескорт. Отделението водеше един капитан. Забелязвайки високата фигура, облечена в богата мексиканска носия, той неволно опъна поводите на коня.
— Какво желаете, месю? — запита Стернау вежливо, но със сурова нотка.
— Да влезем във форта — поясни капитанът.
— С мирни намерения ли идвате?
— Разбира се!
— В такъв случай можете да влезете. Но ще ви помоля преди това да свалите оръжията си.
— Morbleu, кой всъщност сте вие, та се одързостявате да ми говорите така?
— Комендантът на форта.
Офицерът козирува с подигравателна усмивка.
— Наистина голяма чест, мосю другар. И над колко човека заповядвате? Пет или шест?
— Моите шест души са напълно достатъчни!
— И какъв чин имате?
— Проучете със сабята!
— А, добре, добре! Изисквам с цялата си церемониалност да предадете форта.
— А аз изисквам от вас да напуснете това място.
— Давам ви десет минути да обмислите нещата.
— А аз ви давам две минути за оттегляне.
— Parbleu, ако дръзнете да окажете и най-малка та съпротива, всичко ще падне под остриетата.
— Много ми се иска да се запозная с тези остриета.
— Ето ги! Напред, войници!
Капитанът изтегли сабята си и пришпори коня. Останалите се наканиха да препуснат след него. В същия миг Стернау посегна към кобура и светкавично измъкна револвера си. Първият изстрел свали капитана от коня, а всеки следващ костваше живота на един човек. Сетне Стернау отскочи пъргаво назад и портата се тръшна зад него. От амбразурите на палисадата незабавно проблеснаха изстрели. Хората, които бяха застанали тук, умееха да боравят с пушка. Ездачи рухваха от конете си. Освободените животни се изправяха на задните си крака и се премятаха, изплашени от пукотевицата. Възникна невъобразима бъркотия, сред която се разнасяха все нови и нови гърмежи. Французите се обърнаха и потърсиха спасение в бягството.