Краят на дясното крило, достигащо водата, се командваше от един сержант, който даваше мило и драго малко да поиграе ролята на офицер. По-късно той се намерило мястото, което Жерар така храбро отбраняваше, а когато апачите атакуваха, предугади какво може да се случи.
— Следвайте ме! — заповяда на хората си. — Ние ще бъдем обкръжени, но аз зная едно средство, което ще ни помогне.
— Какво е то? — запита един, бършейки потта от челото си.
— На неприятеля дойде помощ и той вероятно ще направи излаз. През това време ние ще проникнем през оградата откъм водата и ще отворим портата.
— За Бога, това е вярно! Следваме те.
Десет бяха мъжете, които се изтеглиха надясно към реката и от камък на камък стигнаха откоса на крепостта откъм водата. По тази страна растяха дървета и храсти. Горе бе застанал човекът, когото Стернау бе отредил като часовой. Той не беше дарен с кой знае какъв ум. Вместо да се настани долу до брега, откъдето би могъл да вижда всичко, той бе останал горе, където дърветата препятстваха видимостта. По тая причина не забеляза сержанта. Онзи запълзя с хората си нагоре по откоса. Почти бяха достигнали последните дървета, когато един от тях спря и посочвайки напред, прошепна:
— Стой! Вижте! Някакъв човек. Там зад дъба. Очите на сержанта проследиха указаната посока.
— Наистина! — каза той. — Има пушка, сигурно е пост.
— Да го застрелям ли? — запита един.
— Не. Трябва да избягваме всякакъв шум. Изстрелът би обърнал внимание. Ще го поваля с приклада.
Промъквайки се безшумно и предпазливо от дърво на дърво, той стигна само на няколко крачки от човека и се засили. Скок… удар… и постът бе ликвидиран.
— Сега напред! — изкомандва сержантът на хората си. Те приближиха и скоро достигнаха ограждението. Сержантът измери височината с поглед.
— Тук няма да успеем да се прехвърлим. — каза той — Невъзможно е. Да вървим по-нататък!
Замъкваха се по протежение на палисадата и почти бяха стигнали източната страна на форта, когато откриха една амбразура, оставена отворена за директно влизане и излизане на защитниците. Промъкнаха се през нея и озовавайки се във вътрешността, останаха немалко учудени, като не видяха нито един човек. Въоръжените обитатели стояха от другата страна, а жените и децата се смееха да напуснат жилищата си.
— Фортът е наш! — изрази радостта си сержантът. — Чувате ли как се реве долу? Вилазката се е състояла, точно както казах. Сега да отворим на нашите портата!
— Наистина ли мислиш, че ще им е необходимо да се оттеглят?
— Хм, кой може да знае. Индианците бяха твърде много.
— Индианците?
— Ба! Никой французин не бяга пред червенокож!
— И — рече друг, — каква ни е ползата да отваряме веднага?
Да пристигнат всички и да делим плячката!
— Имаш право! — съгласи се сержантът. — Преди туй можем да отмъкнем едно-друго. Но тази наша дяволия не бива да става достояние.
— Че кой ще я издаде?
— Е, някой от вас, може би. Не всеки може да сдържа устата си.
— О, и все пак никой няма да издаде сам себе си. Поне аз, не.
— Аз също не… и аз — присъединиха гласове и останалите.
— Е добре, тогава ще рискувам — реши сержантът. — Но не бива да се разпръсваме, понеже сме малобройни, а и все пак не знаем още колко неприятели са намират във форта.
— В такъв случай да вървим от къща на къща.
— Това ще отнеме твърде много време. Най-добре ще е да претърсим най-богатото жилище.
— Но как ще разберем кое е?
— Хмм! В кръчмите и дюкяните винаги има най-много пари в брой.
— Това е вярно. Значи трябва да потърсим такава сграда, ако тук изобщо я има.
— Във всеки форт има магазин, следователно при всички случаи ще има и тук.
— Мисля, че испанците наричат вента сградата, в която се гуляе и продава.
— Вента? Тази дума сигурно ще е изписана над вратата. Хайде да потърсим!
Правилно беше отгатнал човекът. Думата «Вента» се мъдреше над вратата на почтения Пирнеро, оставил Лешоядовия клюн да се бие вместо него. Тъй като сградата притежаваше и етаж, и бе високо построена, от мансардата й, издигаща се над укреплението, можеше да се наблюдава бойния плац. По тази причина граф Фернандо се бе качил горе. Каря и Резидиля бяха при него.