С тези думи той издърпа пушката и я даде на сержанта.
— Ето, сеньор, имате пушката. — каза — Нека за вас това е знак, че форт Гуаделупа ви посреща с радост.
— С радост? — запита сержантът. — С куршуми бяхме посрещнати! Кой още се намира в къщата?
— На първо място три сеньорити…
— Охо! Къде са?
— Един етаж по-горе. Сигурно са се заключили.
— Ще бъдат принудени да отворят! Още кой?
— Граф Родриганда.
— Граф? Ола-лаа! Богат ли е?
— Много.
— Добре, ще видим какво притежава. Вържете вакуерото! Chasseurs приближиха към вакуерото. Той се изправи и измъкна ножа си.
— Няма да позволя да ме връзват! — заяви.
— Santa Madonna! Какво ви скимна? — извика Пирнеро. — Един срещу десет.
Анселмо осъзна невъзможността да остане здрав и читав. Подаде ръце и бе вързан.
— Сега и съдържателя! — разпореди сержантът.
— И мен? — запита Пирнеро ужасен. — Заблуждавате се нещо, сеньор! Та аз съм най-верния поданик на Негово Величество императора!
— Щом наистина сте такъв, няма да се противите и ще се подчините — захили се войникът. — Хайде протегнете ръце!
— Ето — рече съдържателят обезкуражено. — Но ще ви помоля да си отбележите, че не съм враг на французите. Аз не съм мексиканец, родом съм от Пирна.
— Къде е това? Къде се намира?
— В Саксония.
— В Саксония, значи в Германия? Тогава толкова повече да ви отнесат мътните! Хайде бързо! Дайте ръцете!
Така и съдържателят бе вързан. Той се остави без повече да противоречи.
— А сега ни отведете при другите! — заповяда сержантът. Той остави двама души при вакуерото. Входът на къщата бе заключен отвътре, след което се изкачиха по стълбите.
Черния Жерар лежеше до дървото, край което се беше бил. Пробод от тежък байонет, прибавен към предишните наранявания, го беше проснал. Той смяташе, че бе длъжен да умре. Но не искаше да издъхне тук, а там горе, до портата, която така дръзко и енергично бе отбранявал. Повлече се нагоре и остана там проснат, докато долу битката все още се люшкаше насам-натам. С какво удоволствие би допълзял и до вентата, за да умре пред очите на любимата! Но, не, Жерар искаше да й спести грозния лик на смъртта. Затова остана да лежи тук. Той виждаше как кръвта му изтича, без да направи опит да я спре. Чувстваше как с червените талази на живота силите му чезнат; затвори очи; мислеше за наближаващата смърт, която ще го освободи от всякакво съмнение и самоупрекване. В този момент от бойното поле прозвуча триумфиращ рев. Той отвори очи.
Хуарес стоеше с щаба си. Вдясно край завладените коне на французите се виждаха няколко индианци, а на преден план апачите преследваха увлечено последните врагове. Жерар отново си помисли за Резидиля. Поиска му се все пак още веднъж да я види. Опря ръце на земята и се изправи. Тежко раненият ловец се олюляваше застрашително, но съумя да се подпре на палисадата. Постепенно успя да се застои, без да се обляга. Опита да върви. Удаде му се. Първо бавно, със залитане, после все по-бързо и сигурно. Жерар Мазон стигна амбразурата и пропълзя вътре. Не обръщаше внимание, че раните му кървят.
— Резидиля, о, Резидиля!
Тази дума действаше като чудо. Жерар стисна по-здраво пушката и продължи влаченето си към вентата. Не знаеше, че предната врата е заключена. Като я намери затворена, надникна през прозореца в салона и забеляза френските войници, които сержантът бе оставил на стража при вакуерото. Ловецът бе пронизан светкавично от мисълта, че над любимата му е надвиснала опасност и зареди пушката и револверите. Без да се замисля разби прозореца. В следващия миг Мазон стоеше в салона пред двамата войници.
— Стой! — извика единият и наведе пушката си.
— Негодяй!
Само тази дума произнесе Жерар и свали човека с приклад. Преди другият да се осъзнае, беше проснат и той.
— Развържете ме, сеньор! — помоли вързаният Анселмо.
— По-късно! — Жерар нямаше време да се занимава с него. Трябваше да отиде на помощ на любимата, докато силите още го държаха. Той излезе в коридора и се помъкна нагоре по стълбите.
Воден от Пирнеро, сержантът се изкачи на мансардата със своите осем души и видя стария и трите дами да стоят до прозореца на капандурата и да наблюдават хода на сражението.
— Французите ще бъдат избити до последния човек!
— Охо! Толкова далеч още не се е стигнало — изсъска той.
Четиримата се огледаха и стреснаха, когато видяха войниците, дърпащи вързания съдържател.
— Татко, скъпи татко! — извика Резидиля, спусна се към Пирнеро и го прегърна.
— Стой! Назад! — повели сержантът. — Няма място за подобни сцени.