— Победа — повтори посланикът. — Победа… и след това…
Нещо в лицето на чужденеца се измени. Студеноокият земянин или беше експерт в разчитането на чуждоземни изражения, или просто не желаеше да поема никакви рискове. Той прошепна нова команда и уредбата престана да усилва гласа на кармпанеца. Огромната тълпа, която помисли, че пророчеството е приключено, заля с одобрителен рев совалката и аерокара. Посланикът обаче още не бе свършил, макар сега само онези, които се намираха на няколко метра от него вътре в совалката, да долавяха пресекливия му глас.
— … след това смърт, разрушение и гибел — квадратното тяло се приведе, но очите на чуждоземеца все още бяха вперени в Карлсен. — Онзи, който спечели всичко… ще умре, без да притежава нищо…
Кармпанецът се сниши и аерокарът му отлетя. В салона на совалката беше тихо. Долитащото отвън „ура“ звучеше присмехулно.
След няколко дълги секунди Върховният главнокомандващ обърна гръб на балкона и извиси глас:
— Мъже, малцина сме тези, които чухме края на пророчеството — но все пак сме твърде много, за да го запазим в тайна. Така че аз не ви моля да пазите тайна. Само добавете към него, че аз не вярвам на пророчествата, които не идват от Бога. Кармпанците никога не са претендирали, че се безпогрешни.
Отговорът бе мълчаливо съгласие, което почти веднага се разнесе телепатически из групата. В девет от десет случая кармпанците се оказваха прави. Ще има победа, а сетне смърт и разруха.
Но дали неясният завършек се отнасяше единствено за Йохан Карлсен или за цялата кауза на живота? Хората в совалката се споглеждаха с недоумение и мърмореха.
В покрайнините на Улан Батор совалките намериха подходящо място за приземяване. Щом слязоха от тях, хората нямаше как да останат мрачни сред радостната тълпа, която с всеки изминал миг се сгъстяваше около корабите. Едно земно момиче, увито в гирлянди, приближи, хвърли на врата на Мичъл Спейн венец от цветя и го целуна. Той беше доста грозен и въобще не бе привикнал на такова сърдечно отношение.
Усети как погледът на Върховния главнокомандващ се спря върху му.
— Марсианецо, ела с мен на срещата на Генералния щаб. Трябва да отида там с представителна група, така че да разберат, че не съм просто агент на брат си. Имам нужда от един-двама души, които да са родени под светлината на Слънцето.
— Да, сър — дали нямаше и някаква друга причина да бъде избран от Карлсен? Стояха в тълпата — двама ниски мъже — и се гледаха един друг. Единият, грозен и окичен с цветя, с ръка, все още увита около момичето, което внезапно се бе втрещило с благоговение в другия, чийто магнетизъм го поставяше над всяка хубост или грозота. Управникът на една планета, и може би, спасителят на всичко живо.
— Харесва ми, че не позволяваш на хората да те настъпват дори в такава тълпа — рече Карлсен на Мичъл Спейн. — Без да повишаваш глас или да изригваш закани. Как ти е името и какъв чин имаш?
В тази война, където всичко живо беше на една и съща страна, военната йерархия бе доста неопределена.
— Мичъл Спейн, сър. Все още нямам определен чин. Тренирал съм с флотските пехотинци. Бях на Остийл, когато вие предложихте добро възнаграждение за участие в бойните действия, така че сега съм тук.
— А не за да защитиш Марс?
— Предполагам, че и за това. Но не се отказвам и от възнаграждението.
Адютантите на Карлсен — все с високи чинове — се боричкаха и подвикваха край един автомобил, който заминаваше за заседанието на щаба. Това изглежда даде на Карлсен възможност да продължи разговора. Той се позамисли и на лицето му се мярна внезапна догадка.
— Мичъл Спейн? Поетът?
— Аз… публикувах едно-две неща. Нищо особено…
— А боен опит имаш ли?
— Да, участвах в абордажа на един берсеркер. Беше близо до…
— Ще си поговорим по-късно. Може да те назнача старшина на някоя десантна група. Опитните мъже са рядкост. Хемфил, къде се бавят тия коли?
Земянинът със студените очи се обърна да отговори. Разбира се, че лицето му беше познато; това беше Хемфил, фанатизираният герой от цяла дузина схватки с берсеркерите. Пряко волята си Мич изпита благоговеен трепет.
Накрая колите пристигнаха. Делегацията щеше да отпътува за Улан Батор. Военният център би трябвало да разположен под метрополиса, изцяло под закрилата на за щитните силови полета, които можеха да се разпрострат чак в космоса, за да защитят района на града.
Докато се спускаха със зигзагообразния ескалатор към дълбоко заровената Бойна зала, Мич отново се озова до Карлсен.
— Поздравления за наближаващата женитба, сър — Мич не бе наясно дали харесва Карлсен или не, ала вече изпитваше странна увереност, сякаш го познаваше от години. Карлсен сигурно усещаше, че Мич не му се докарва.