Ногара обаче не бе дошъл тук да съзерцава галактиките, а за да погледа нещо ново, един феномен, който никога досега не бе наблюдаван толкова отблизо от човешко око.
Можеше да установи местонахождението му по видимото струпване на галактиките зад него и по облаците и серпантините прах, които стремглаво падаха вътре. Звездата, образуваща центъра на този феномен, сама по себе си бе неуловима за човешкото зрение поради силата на собствената й гравитация. Масата й — може би един милиард пъти по-голяма от масата на Слънцето, така изкривяваше времепространствения континуум около себе си, че във видимия спектър от нея не можеше да избяга и един фотон светлина.
Щом попаднеха в обхвата на хипермасата, прашните отломки от дълбокия космос се завъртаха и сякаш кипваха. Падащият прах натрупваше статични заряди, докато някоя огромна светкавица не го превърнеше в луминесциращ гръмотевичен облак и проблясъкът не се обагреше в червено, преди да изчезне близо до основата на гравитационния хълм. Вероятно от тази звезда не би могло да избяга дори неутриното. А и никой кораб не би се осмелил да се приближи много повече, отколкото сега бе „Нирвана“.
Ногара бе дошъл тук, за да прецени сам дали наскоро откритият феномен би могъл да представлява в близко бъдеще опасност за населените планети; ако хипермасата ги намереше на пътя си, обикновените звезди биха пропаднали в нея като трески във водовъртеж. Засега обаче изглеждаше, че ще минат поне още хиляда години, преди да се наложи да бъде евакуирана която и да е планета; а още преди това хипермасата би могла така да се натъпче с прах, че ядрото й да експлодира, при което би могло да се очаква, че по-голямата част от съставляващата я материя отново ще се върне във вселената — в изключително зрелищна, но по-малко опасна форма.
Както и да е, след хиляда години това щеше да е проблем на някой друг. По в момента затрудненият бе Ногара — нали хората казваха за него, че управлява Галактиката.
Един вътрешен телефон иззвъня и го привика пак в затворения лукс на жилищните му помещения; Ногара бързо слезе долу — доволен, че има повод да се откъсне от гледката, която го бе притеснила.
Натисна с пръст клавиша на комуникатора.
— Какво има?
— Милорд, пристигна куриерски кораб. От Фламландската система. На техния борд е…
— По-накратко! Докарали са тялото на брат ми?
— Да, милорд. Катерът, който носи ковчега. Вече приближава „Ниврана“.
— Ще посрещна капитана на куриерския кораб сам, в Голямата зала. Не искам никакви церемонии. Нека роботите да проверят ескорта и ковчега за инфекция, преди да ги пропуснат през въздушния шлюз.
— Да, милорд.
Споменаването на болестта бе елемент от заблудата, която поддържаха. Макар официалната версия да бе такава, не фламландската чума бе вкарала Йохан Карлсен в сандъка. Твърдеше се, че докторите са замразили героя от Камънаците като последна възможност да предотвратят неминуемата му кончина.
Необходима бе една официална лъжа, тъй като дори върховният лорд Ногара не би могъл току-така да отстрани от пътя си мъжа, който бе наклонил везните в полза на човечеството край Камънаците. От тази битка насам изглеждаше, че животът в Галактиката ще оцелее, въпреки че борбата с берсеркерите продължаваше да е тежка.
Голямата зала беше мястото, където Ногара празнуваше и се отдаваше всекидневно на удоволствия с четиридесетте или петдесетте човека, дошли заедно с него на „Нирвана“: адютанти, хора от екипажа или артисти. Но влизайки сега в залата, той я намери празна, като се изключи един мъж, застанал мирно до ковчега.
Тялото на Йохан Карлсен и онова, което бе останало от живота му, бяха запечатани под стъкления капак на тежък саркофаг, снабден със замразяваща и възкресителна системи, контролирани от един фиброоптичен ключ, който дори теоретически бе невъзможно да се дублира. Ногара поиска с жест ключа от капитана на куриерския кораб.
Капитанът бе окачил ключа на врата си. Той прехвърли златната верижка през главата си и да я подаде на Ногара. Едва тогава си спомни, че трябваше да се поклони; той бе космонавт, а не царедворец. Ногара не обърна внимание на липсата на вежливост; не той, а неговите губернатори и адмирали бяха възстановили церемониалното отдаване на почит; самият той изобщо не се интересуваше какви стойки заемат подчинените му, стига да изпълняват интелигентно заповедите му.
Едва сега, с ключа в ръка, Ногара погледна замразения си полубрат. Докторите-заговорници бяха обръснали късата брада и косата на Йохан. Устните му бяха мраморно бледи, а невиждащите отворени очи — ледени. И въпреки това лицето над гънките на студения надиплен чаршаф несъмнено принадлежеше на Йохан. В него имаше нещо, което не можеше да се замрази.