Той беше главатар на хора, обявени извън закона, наричаше се Янда и залавянето му бе последният успех на фламландската служба по безопасност на Карлсен. То фактически бе сложило край на въстанието. Янда беше силен мъжага, смел бунтовник и брутален бандит. Беше воювал срещу естийлската империя на Ногара, докато не остана никаква надежда. Накрая бе притиснат до стената и се предаде на Карлсен.
„Моята гордост ми заповядва да победя врага си“ — бе писал някога Карлсен в едно, както си мислеше, частно писмо. „Моята чест ми забранява да го унижавам или да го ненавиждам.“ Политическата полиция на Майкъл обаче се ръководеше от по-различна философия.
Разбойникът бе висок и строен, ала Холт никога не го бе виждал да стои изправен. Белезниците, които продължаваха да сковават китките и глезените му, бяха от пластмаса и се смяташе, че не нараняват човешката кожа, но в момента не изпълняваха никаква смислена задача, така че ако можеше, Холт би ги свалил.
Ако зърнеше девойката Люсинда, която сега бе седнала до Янда, за да го нахрани, някой непознат би предположил, че тя му е дъщеря. Всъщност тя му бе сестра — с пет години по-млада от него. Освен това Люсинда бе рядко красива и може би полицията на Майкъл се бе ръководила от други мотиви, а не от милозливост, за да я изпрати в двора на Ногара необезобразена и без мозъкът й да бъде промит. Носеха се слухове, че сред царедворците има голямо търсене на някои видове забавления, и че текучеството сред изпълнителите и артистите е твърде голямо.
Холт се стараеше да не мисли за подобни неща. Той отвори карцера — държеше го заключен за да предпази Янда от нещастен случай или от страх да не би да се щурне нанякъде и да попадне като дете в премеждие — и влезе вътре.
Когато девойката Люсинда за пръв път се качи на кораба му, очите й излъчваха безпомощна омраза към всеки естийлянин. Оттогава насам Холт се бе държал колкото е възможно по-вежливо с нея, поради което сега върху лицето й, когато го вдигна към него, нямаше дори неодобрение — по-скоро очакване, което изглежда искаше да сподели с някого.
— Мисля, че преди няколко минути той произнесе името ми — каза Люсинда.
— Наистина ли? — Холт се приведе над Янда, но не можа да открие промяна в състоянието му. Очите на разбойника все още гледаха стъклено, като дясното от време на време пускаше по една сълза, която изглежда нямаше никаква връзка с каквато и да било емоция. Челюстта на Янда бе все тъй отпусната и цялото му тяло бе тромаво изгърбено.
— Може би… — Холт не довърши.
— Какво? — и тя грейна в надежда.
Космически богове, та той не можеше да си позволи да се забърка с това момиче. Почти му се искаше отново да види омраза в очите й.
— Може би — каза меко той, — за брат ти ще е по-добре изобщо да не се поправи. Знаеш къде отива.
Надеждите на Люсинда, каквито и да бяха те, бяха покрусени от думите му. Тя замълча и се вторачи в брат си, сякаш го виждаше за първи път.
Звънна ръчният телефон на Холт.
— Тук е капитанът — обади се той.
— Сър, докладвам, че засякохме кораб, който ни вика. Курсът му е на около 160 градуса спрямо нас. Малък е и изглежда нормален.
Последните три думи съставляваха обичайното уверение, че забелязаният кораб не е евентуално огромният корпус на някой берсеркер. Доколкото на Фламланд бяха останали хора извън закона, те не притежаваха кораби за открития космос, така че Холт нямаше никакви причини да бъде особено предпазлив.
Върна се на мостика и погледна малката форма на екрана на детектора. Не я разпозна, но в това едва ли имаше нещо за чудене, тъй като около много планети обикаляха в орбита корабостроителници. Защо му е, обаче, на някой кораб да приближава към него и да го поздравява в дълбокия космос?
— Чума?
— Не, нямаме чума — отвърна сред статичните пропуквания един глас по радиото. Видеосигналът от другия кораб също подскачаше така, че бе трудно да се види лицето на говорещия. — При последния скок попаднах в зърнест прах и силовите ми полета са нестабилни. Бихте ли взели няколко души на борда?
— Разбира се. — Случваше се рядко, но не бе нещо нечувано на излизане от свръхсветлинен скок някой кораб да се сблъска с гравитационното поле на достатъчно голям по размери зърнесто-прашен облак. Това обясняваше шумната връзка. Все още нямаше какво да обезпокои Холт.
Непознатият изпрати един катер, който се прикачи към въздушната камера на куриерския кораб. Пуснал приветствена усмивка пред разтревожените си спътници, Холт отвори камерата. В следващия момент той и половината дузина мъже, съставляващи екипажа му, бяха сварени неподготвени от нахлулия метал — абордажната група на берсеркера, студена и безжалостна като кошмар.