И катерът се стрелна встрани с рязък зиг-заг, като лавираше и сменяше курса си при максимално ускорение, докато оръжията на берсеркера взривяваха пространството на местата, които бе заемал допреди миг. Карлсен се оказа прав. Берсеркерът не се забави нито секунда и не даде и един изстрел по спасителната лодка, а незабавно се понесе след катера на Карлсен.
— Огън по куриерския! — изписка Люсинда. — Унищожи го!
„Нирвана“ изстреля в залп ракетите си, но мишената му се бе отдалечила и той не улучи. А може и да не уцели, защото куриерският кораб вече се намираше на границата на изкривеното пространство, обграждащо хипермасата.
Катерът на Карлсен не бе засегнат от стрелбата на берсеркера, но нямаше и как да се откъсне от преследвача си. Виждаше се като кристално късче зад взривната завеса от оръжията на берсеркера, привлечено от водовъртежа на хипермасата.
— След тях! — викна Люсинда и видя как звездите отпред се оцветиха в синьо, ала почти в същия момент автопилотът на „Нирвана“ отмени заповедта й, като лавна математическите си уверения, че всяко по-нататъшно ускорение в тази посока би било фатално за всички на борда.
Сега катерът несъмнено се насочваше към хипермасата, уловен от гравитация, която правеше безполезна употребата на каквито и да било двигатели. А корабът-берсеркер се носеше стремително след катера, без да се интересува от нищо друго, освен от гибелта на своя враг номер едно.
Двете точки се оцветиха в тъмно червено, сетне в ярко червено, препускайки пред един огромен облак от падащ прах, сякаш летяха към залеза в небето на някоя планета. После червеното отместване на хипермасата ги направи невидими и те изчезнаха от обикновената вселена.
Малко след като роботите доведоха здрави и читави хората от спасителната лодка на борда на „Нирвана“, Холт откри Люсинда сама в Голямата зала да гледа умислено през илюминатора.
— Той се пожертва, за да ви спаси — рече тя. — А дори не ви беше виждал.
— Зная — Холт направи пауза, преди да продължи:
— Току-що говорих с лорд Ногара. Не знам защо, но теб ще те освободят, а мен няма да ме съдят, задето съм довел проклетия берсеркер на борда. Макар да изглежда, че Ногара ни мрази и двамата…
Тя не го слушаше, само гледаше през илюминатора.
— Някой ден ще ми разкажеш за него — рече Холт, като обгърна с ръка раменете й. Раменете на Люсинда помръднаха леко, сякаш искаше да се избави от досадна муха. Ръката му се отпусна надолу.
— Разбирам — каза след малко Холт и отиде да се погрижи за хората си.
И така, хората се бореха за власт винаги, когато вселената им дадеше тази възможност. На една планета битката за водачество отдавна бе довела до лумването на гражданска война: и войната, чумата и изолацията бяха унищожили цивилизацията и историята на тази планета.
Отдалечен, безсилен да помогне, моят ум блуждаеше сред варварите, недоловим за техните сетива. Тези хора изглеждаха безпомощни като овцете, които развъждаха, когато връз тях налетя един от кръвожадните древни вълци на дълбокия космос.
Знакът на вълка
Тъмната сянка, голяма колкото човек, мина тихо като сън между двата по-малки стражеви огъня. Дънкан гледаше по навик в същата посока — по вятъра — макар умът му да бе натежал от дневната умора и от мислите за живота, които идват, когато навършиш шестнадесет лета.
Дънкан вдигна копието си, викна застрашително и връхлетя вълка. За миг огнените очи го погледнаха втренчено; те сякаш бяха на една ръка разстояние от него. После вълкът се извърна, издаде дълбок въпросителен звук и изчезна в тъмата зад огньовете.
Дънкан спря и облекчено си пое дъх. Ако бе устоял на нападението му, вълкът вероятно щеше да го убие, ала засега все още не смееше да се изправи срещу му на светлината на огъня.
Очите на овцете гледаха в Дънкан — стотина светещи точки в сгушената маса на стадото. Една-две овце меко проблеяха.
Той закрачи около стадото — сънливостта и самоанализите бяха изоставили ума му. Легендите твърдяха, че хората на старата Земя имали животни, наречени кучета, които пазели овцете. Ако туй бе вярно, то тогава хората трябва да са били големи глупаци, щом са напуснали завинаги Земята.
Подобни мисли обаче бяха непочтителни, а положението на Дънкан бе такова, че направо си плачеше за молитва. Вълкът идваше вече всяка нощ и прекалено често взе да убива по някоя и друга от кротките овце.
Дънкан вдигна очи към нощното небе. „Изпратете ми знак, небесни богове“ — измърмори заучената фраза той. Но небесата мълчаха. Единствено блестящите светулки от ниската зона следваха непроменливите си случайни пътища, като чезнеха на половината път в източното небе. Звездите показваха, че три четвърти от нощта е минала. Легендите твърдяха, че сред звездите е и Земята, ала според по-младите жреци това изявление трябвало да се приема само символично.