След много кратко мълчание богът каза:
— Изисквам заповед едно.
Това вече изглеждаше по-разбираемо, но за да е сигурен, Дънкан попита:
— Ще ми изпълниш ли едно желание, о, могъщи?
— Ще се подчиня на заповедта ти. Аварийна ситуация. Деветдесет процента от сателитната мрежа е унищожена. Реакцията на планетните оръжия е напълно програмирана, очаквам команда за активиране.
Все още на колене, Дънкан притвори очи. Щяха да му изпълнят едно желание. Останалите думи прие като предупреждение да избере желанието си внимателно. Ако поиска, богът ще го направи най-мъдрия от вождовете или най-смелия от воините. Богът ще му даде сто години живот или една дузина млади жени.
Или Колийн.
Ала Колийн сега беше навън в тъмнината, изправена срещу вълка. Може би тъкмо в този миг вълкът се прокрадва по-близо, точно зад осветения от огньовете кръг — наблюдава овцете, наблюдава крехкото момиче. Може би тъкмо в този миг Колийн пищи…
Камък се стовари върху сърцето на Дънкан, защото, той разбра, че вълкът го е победил, че е разрушил този момент, от който зависеше целият му по-нататъшен живот. Все още си беше пастир. Дори и да успееше да забрави овцете, не би искал да забрави Колийн.
— Унищожи вълка! Убий го! — задави се от ярост той.
— Терминът „вълк“ не е ясен.
— Убиецът! Унищожи убиеца! Това е единственото желание, на което имам право сега! — той не издържаше повече в присъствието на бога и побягна през пещерата, плачейки за погубеното си бъдеще. Побягна да намери Колийн.
Отстъпление — викна електронният глас на берсеркера. — Клопка. Отстъпление.
Щом го чу, разпръснатото му люпило от разузнавателни машини с максимална скорост преустанови работата си, извиси се и се заиздига към огромната си метална майка. Прекалено бавно. Несъумели да достигнат берсеркера, те се превърнаха в ивици накален до бяло газ, изпариха се в огнените пръски на траурен фойерверк.
Берсеркерът не ги и чакаше. Той се гмурна в дълбокия космос, знаейки, че оръжията на планетата сега се целят в него. Въобще не си направи труда да изчисли с помощта на веригите си защо толкова много живот бе пожертван, за да го примамят в клопката. После видя, че пред него се метнаха нови силови полета, които му преградиха пътя. Нямаше къде да избяга.
Цялото небе бе обхванато от пламъци, земните недра трепнаха, а планинският връх отвъд долината изчезна като срязан и огромна струя от нещо почти невидимо се заизлива безспир нагоре към небесните висини.
Дънкан видя, че Колийн се е свила на кълбо и му вика нещо, но изригналата изпод земята гръмотевица заглуши гласа й. Овцете бягаха и скачаха, и блееха под ужасяващото небе. Между тях Дънкан съзря тъмния вълк, който тичаше в кръг заедно с овцете — прекалено уплашен и забравил че е вълк. Сграбчи сопата си и хукна подир звяра, залитайки по тресящата се земя.
Застигна го, понеже бягаше към него, докато вълкът бягаше в кръг, без да му обръща внимание. Видя небесното зарево да се отразява в очите на хищника, застана пред него и замахна със сопата точно когато вълкът се присви, за да скочи срещу му.
Дънкан надделя, но продължи да удря отново и отново, докато не се увери в победата си.
В същия миг в небето се появи синьо-бяло, подвижно слънце, едно чудно слънце, което след минута стана червено и се превърна на гаснещ облак. Накрая и земята се успокои.
Дънкан тръгна като замаян. Забеляза Колийн, която се опитваше да събере овцете на едно място. Махна й с ръка и се затича към нея, за да й помогне. Вълкът беше мъртъв и той бе имал чудесен божи знак, за който щеше дълго да разказва. Боговете се бяха смилили над него. Под бягащите му нозе земната твърд бе възвърнала завинаги надеждната си неподвижност.
Виждал съм и все още виждам едно бъдеще, в което вие, произлезлите от Земята, можете да победите не само горските вълци, но и тези от космоса. Защото на всеки етап от развитието на човешката цивилизация между вас има мнозина, що отхвърлят себичността и посвещават живота си в служба на цел, която в техните очи е по-важна от самите тях.
Не твърдя, че непременно ще победите, а че можете да победите. Защото във всяко ваше поколение има и хора, които избират да служат на боговете на мрака.
В храма на Марс
Вълни на объркване заливаха мозъка му, така че той не знаеше нито кой е, нито къде се намира. Не бе в състояние и да предположи откога е започнало това или какво е станало преди него. Нито пък можеше да се противопостави на случващото се или дори да реши, че иска да се противопостави.
В ушите му отекваше монотонно пеене — гърлено ръмжене на варварски гласове: