— Върни го обратно в килията му — заповяда накрая Кацулос. — Аз ще дойда след малко.
Когато го изведоха от храма и го поведоха по някакви стълби, Джор се огледа объркано. Спомените му за манипулацията, на която бе подложен, бяха още несигурни, а онова, което помнеше, бе тъй неприятно, че той не направи усилие да си припомни повече неща. Мрачната му решимост да отвърне на натиска обаче си оставаше все тъй силна. Трябваше да отвърне някакси и то скоро.
Останал сам в храма, Кацулос подритна парчетата от пластмасовия манекен и ги събра на купчина, която щеше да отиде за преработка. Стъпи тежко върху податливото лице и го направи неузнаваемо — за всеки случай, да не би да го види някой друг освен собствените му хора.
Сетне застина, загледан в маниакалното бронзово лице на Марс. И очите на Кацулос, които бяха студени като оръжия щом ги насочеше към други хора, сега се оживиха.
В помещението, което бе предвидено за каюта на Върховния лорд Ногара, когато той влезеше във владение на „Нирвана-II“, иззвъня вътрешен телефон. На адмирал Хемфил, който бе сам в каютата, му трябваше един миг, за да открие необходимия превключвател върху огромното непознато бюро.
— Какво има?
— Сър, срещата ни с куриерския кораб от Слънчевата система е приключена; готови сме да потеглим отново, освен ако вие нямате някакви други нареждания.
— Нямам. Качи ли се на борда новият ни пасажер?
— Да, сър. Както ни го представиха, това е Майкъл Спейн от Слънчевата система.
— Познавам го, капитане. Би ли го помолил да дойде в тази каюта колкото може по-скоро? Бих желал веднага да поговоря с него.
— Да, сър.
— Полицаите още ли слухтят около капитанския мостик?
— В момента не, адмирале.
Хемфил изключи вътрешния телефон и се облегна назад в троноподобното кресло, от което в близко бъдеще Фелипе Ногара щеше да надзирава естийлската си империя. Скоро обаче обичайното сурово изражение на мършавото лице на Хемфил стана още по-строго и той се изправи. Луксът на каютата не му беше приятен.
На ризата от Хемфиловата изрядна, проста униформа имаше седем лентички в алено и черно, като всяка означаваше битка, в която е бил унищожен поне един берсеркер. Той не носеше никакви други украшения, освен означението на ранга, даден му от Обединените планети, антиберсеркерския съюз, на който всички светове бяха ако не друго, то поне номинални членове.
След по-малко от минута вратата се отвори. Облеченият в цивилни дрехи мъж, който влезе, бе нисък, мускулест и направо грозен. Той веднага се усмихна и тръгна към Хемфил с думите:
— Значи сега си Върховен адмирал Хемфил. Моите поздравления. Отдавна не сме се срещали.
— Благодаря. Да, от Камънаците — ъглите на устните на Хемфил леко се извиха нагоре и той заобиколи бюрото, за да си стиснат ръцете. — Доколкото си спомням, ти тогава беше капитан на пехотинците.
Докато се ръкуваха, и двамата си помислиха за онзи победен ден, но споменът не ги зарадва особено, тъй като войната пак бе тръгнала на зле.
— Да, вече минаха девет години оттогава — рече Майкъл Спейн. — Сега съм кореспондент на „Солар нюз сървис“. Пратиха ме да интервюирам Ногара.
— Чух, че си си създал репутация на добър писател. — Хемфил посочи едно кресло на Мич. — Опасявам се, че не ми остава никакво време за литература или за други маловажни неща.
Мич седна и извади лулата си. Познаваше достатъчно Хемфил и бе сигурен, че подмятането му за литературата не е някакво дребнаво заяждане. За Хемфил всичко бе незначително освен унищожаването на берсеркерите, а в днешно време подобна гледна точка несъмнено бе съвсем логична за един върховен адмирал.
Мич имаше усещането, че Хемфил иска да поговорят за нещо сериозно, но не е сигурен как да зачекне темата. За да наруши неувереното мълчание, Мич отбеляза:
— Чудя се дали Върховният лорд Ногара ще бъде доволен от новия си кораб — и посочи каютата с мундщука на лулата си.
Всичко наоколо бе тъй спокойно и стабилно, като че бе пуснало корени върху повърхността на някоя планета. Нищо не издаваше, че най-мощните двигатели, построени някога от потомците на Земята, зафучват в момента кораба към края на Галактиката със скорост, надвишаваща многократно скоростта на светлината.
Хемфил прие тази забележка като намек. Наведе се леко напред в неудобното си наглед кресло и каза:
— Не ме е грижа дали ще го хареса. Това, което ме интересува, е как ще го използва.