— И кога разбрахте, че сте толкова щастлив?
— Миналата седмица, във вторник, не, в сряда, защото беше вече сряда, през нощта.
— По какъв повод?
— Не помня, тъй; разхождах се из стаята… няма значение. Спрях часовника, беше два и трийсет и седем.
— Като емблема, че времето трябва да спре ли? Кирилов премълча.
— Те не са добри — отново почна той внезапно, — защото не знаят, че са добри. Като го узнаят, няма да насилват момиченцето. Трябва да узнаят, че са добри, и тутакси ще станат добри, всички до един.
— Вие например го знаете, ще рече, вие сте добър?
— Аз съм добър.
— С това аз впрочем съм съгласен — намръщено измърмори Ставрогин.
— Който научи хората, че всички са добри, той ще завърши света.
— Който учеше, го разпънаха.
— Той ще дойде и името му е човекобог.
— Богочовекът?
— Човекобогът, това е разликата.
— Да не би да сте почнали вече и кандило да палите?
— Да, аз го запалих.
— Вярващ ли станахте?
— Бабичката обича да гори… а днес нямаше кога — промърмори Кирилов.
— Може да сте почнали и да се молите, а!
— Аз на всичко се моля. Вижте, паяче пълзи по стената, гледам го и съм му благодарен, че пълзи.
Очите му пак запламтяха. Гледаше Ставрогин право в очите и го пронизваше с упорития си непреклонен поглед. Ставрогин се мръщеше, в погледа му се четеше погнуса, но смях нямаше.
— Басирам се, че когато пак дойда, ще сте повярвали и в бога — каза той, стана и взе шапката си.
— Защо? — надигна се и Кирилов.
— Ако узнаехте, че вярвате в бога, щяхте да вярвате; но тъй като още не знаете, че вярвате в бога, вие не вярвате — засмя се Николай Всеволодович.
— Не е тъй — каза Кирилов, като размисли, — преиначихте мисълта. Светски шегички. Спомнете си какво значехте вие в моя живот, Ставрогин.
— Довиждане, Кирилов.
— Идвайте нощем; кога?
— Ама вие да не сте забравили вече за утрешното?
— Ах, забравил бях, бъдете спокоен, няма да се успя; в девет часа. Аз мога да се събуждам, когато поискам. Лягам и си казвам: в седем часа, и ще се събудя в седем; в десет часа — и ще се събудя в десет.
— Чудесни свойства имате — погледна бледото му лице Николай Всеволодович.
— Ще дойда да отворя вратата.
— Не се безпокойте, Шатов ще ми отвори.
— А, Шатов. Добре, сбогом.
VI
Вратата на опразнената къща, в която живееше само Шатов, беше отключена; но влизайки в антрето, Ставрогин се озова в пълен мрак и взе да напипва с ръка стълбата, която водеше към мансардата. Внезапно горе се отвори врата и блесна светлина; Шатов не излезе, а само отвори вратата си. Когато Николай Всеволодович застана на прага на стаята му, го видя да стои в очакване в ъгъла до масата.
— Ще ме приемете ли по работа?
— Влизайте и сядайте — отвърна Шатов, — заключете вратата, чакайте, аз ще заключа.
Той заключи вратата, върна се до масата и седна срещу Николай Всеволодович. През тая седмица беше отслабнал, а сега, изглежда, имаше температура.
— Вие ме измъчихте — каза той, навеждайки очи, с тих полушепот, — защо ви нямаше?
— Толкова ли бяхте сигурен, че ще дойда?
— Да, чакайте, аз бълнувах… може би и сега бълнувам… Чакайте.
Той посегна към най-горната от трите полици с книги и взе от края някакъв предмет. Беше револвер.
— Една нощ ми се привидя, че ще дойдете да ме убивате, и още сутринта с последните си пари купих от оня безделник Лямшин револвер; не исках да ви се оставя. После дойдох на себе си… Нямам нито барут, нито патрони; тъй си стои на полицата оттогава. Чакайте…
Надигна се и посегна да отвори прозорчето.
— Не го хвърляйте, защо? — спря го Николай Всеволодович. — Пари струва, а утре хората ще вземат да приказват, че под прозорците на Шатов се търкалят револвери. Сложете го пак там, така, седнете. Кажете ми, защо сякаш ми се извинявате, задето сте мислили, че ще дойда да ви убивам? Аз и сега не съм дошъл да се помиряваме, а да поговорим за необходимото. Обяснете ми, първо, нали не ме ударихте заради връзката ми с жена ви?
— Вие знаете, че не е за това — пак сведе поглед Шатов.
— И не защото сте повярвали на глупавата клюка относно Даря Павловна?
— Не, не, разбира се, че не! Глупости! Сестра ми още от самото начало ми каза… — нетърпеливо и троснато каза Шатов и дори малко тропна с крак.
— Ще рече, и аз съм познал, и вие сте познали — със спокоен тон продължаваше Ставрогин, — прав сте: Маря Тимофеевна Лебядкина ми е законна жена, венчана за мен в Петербург преди четири и половина години. Нали заради нея ме ударихте?