Просто поразен, Шатов мълчеше и слушаше.
— Знаех го, но не вярвах — измърмори той накрая, гледайки Ставрогин със странен поглед.
— Затова ли ме ударихте?
Шатов пламна и почти несвързано замърмори:
— Заради вашето падение… заради лъжата. Не защото съм искал да ви наказвам; като се приближавах, не знаех, че ще ви ударя… заради това, че толкова много значехте в живота ми… Аз…
— Разбирам, разбирам, пестете си думите. Съжалявам, че сте болен: работата ми е неотложна.
— Аз твърде дълго ви чаках — почти се разтрепера Шатов и понечи да стане от мястото си, — казвайте вашата работа, аз също ще ви кажа… после…
Той седна.
— Работата ми не е от тази категория — започна Николай Всеволодович, вглеждайки се в него с любопитство, — поради някои обстоятелства днес бях принуден да избера такова време и да дойда да ви предупредя, че е възможно да ви убият.
Шатов го гледаше стреснато.
— Знам, че може би ме грози опасност — каза той бавно, — но вие, вие откъде може да знаете?
— Оттам, че както и вие, така и аз се числя към тях, и аз съм същият такъв член на организацията, какъвто и вие.
— Вие… вие сте член на организацията?
— По очите ви виждам, че всичко сте очаквали от мен, само не това — поусмихна се Николай Всеволодович, — но позволете, ще рече, вие сте знаели вече, че срещу вас се готви покушение?
— Не съм и помислял. И сега не мисля въпреки думите ви, макар че… макар че кой може да е сигурен в нещо с тия глупаци! — кресна той внезапно, изпадайки в ярост, и удари с юмрук по масата. — Не ме е страх от тях! Аз скъсах с тях. Оня идва тук четири пъти и казваше, че можело… но… — той погледна Ставрогин — впрочем вие какво знаете?
— Не се безпокойте, не ви лъжа — доста хладно продължаваше Ставрогин с вид на човек, който само изпълнява дълга си. — Питате ме какво зная. Зная, че сте влезли в организацията в странство преди две години и още при старото й устройство, преди да заминете за Америка и като че ли след последния ни разговор, за който толкова много ми писахте от Америка в писмото си. Впрочем извинете, че не ви отговорих с писмо, а се ограничих с това да…
— Да пратите пари; чакайте — спря го Шатов, бързо отвори чекмеджето на масата и извади изпод книжата една червена банкнота, — ето, вземете си стоте рубли, които ми бяхте пратили; без вас щях да загина там. Дълго имаше да ги чакате, ако не беше майка ви: тия сто рубли са от нея, подари ми ги преди девет месеца, като бях болен, милостиня. Но продължавайте, моля…
Той се задъхваше.
— В Америка вие, вие променяте схващанията си и връщайки се в Швейцария, сте поискали да се откажете. Те нищо не ви отговарят, но ви възлагат тук, в Русия, да приемете от някого някаква печатница и да я съхранявате до предаването й на лицето, което ще се яви от тяхно име. Не знам всичко с пълни подробности, но в общи черти е така, нали? Вие пък с надеждата или при условие, че това ще бъде последното им искане и че след това напълно ще ви освободят, сте се наели. Дали е така, или не, но всичко това го научих не от тях, а съвсем случайно. Но има нещо, което като че ли и досега не знаете: тези господа изобщо не възнамеряват да се разделят с вас.
— Това е нелепо! — кресна Шатов. — Аз честно им заявих, че се разминавам с тях по всичко! Това е мое право, право на съвестта и мисълта… Аз няма да позволя! Няма сила, която би могла…
— Знаете ли какво, не викайте — много сериозно го прекъсна Николай Всеволодович, — тоя Верховенски е такова човече, че може би и сега ни подслушва със собствените си или с чужди уши, та ако щете от собственото ви антре. Дори пияницата Лебядкин е бил едва ли не задължен да ви следи, а вие може би него, така ли е? По-добре кажете: съгласи ли се сега Верховенски с вашите аргументи, или не?
— Съгласи се; каза, че можело и че съм имал право…
— Е, значи ви лъже. Аз знам, че дори Кирилов, който изобщо не се числи към тях, и той им е давал сведения за вас; а агентите им са много, някои дори не знаят, че служат на организацията. Вас винаги са ви държали под око. Между другото, Пьотър Верховенски е пристигнал тук тъкмо за да реши окончателно вашия въпрос и има пълномощията за това, а именно: в един удобен момент да ви унищожи като човек, който твърде много знае и може да направи донос. Повтарям ви, това е съвсем сигурно; и ми позволете да добавя, че, кой знае защо, те са напълно убедени, че сте шпионин и ако още не сте направили донос, ще го направите. Вярно ли е това?
Чувайки такъв въпрос, изречен с такъв обикновен тон, Шатов изкриви устни.