— Дори и да бях шпионин, на кого да направя доноса? — злобно каза той, без да отговори направо. — Не, оставете ме мене, мене кучета ме яли! — викна той, улавяйки се внезапно пак за първоначалната мисъл, която го бе потресла твърде силно, по всичко изглежда, несравнимо по-силно от вестта за грозящата го опасност. — Вие, Ставрогин, как сте могли вие да се напъхате в такава безсрамна, бездарна, лакейска нелепица! Вие — член на тяхната организация! Това ли е то подвигът на Николай Всеволодович! — викна той едва ли не в отчаяние.
Той дори плесна с ръце, сякаш за него не можеше да има нищо по-горчиво и тъжно от това откритие.
— Извинете — наистина се учуди Николай Всеволодович, — но вие май гледате на мен като на някакво слънце, а на себе си като на някаква буболечка в сравнение с мен. Забелязах го дори в писмото ви от Америка.
— Вие… вие не знаете… Ах, по-добре изобщо да не говорим за мен, изобщо! — отсече внезапно Шатов. — Ако можете да обясните нещо за себе си, обяснете го… На моя въпрос! — повтаряше той трескаво.
— С удоволствие. Питате ме: как съм могъл да се напъхам в тоя вертеп? След това, както ви казах, аз дори ви дължа известна откровеност по този въпрос. Вижте какво, в строгия смисъл на думата аз изобщо не се числя към тази организация, не съм се числил и преди и много повече от вас имам правото да я напусна, защото дори не съм постъпвал. Наопаки, от самото начало им заявих, че нямам нищо общо с тях, а ако съм помагал случайно, то е било просто една моя прищявка. Участвах донякъде в преустройството на организацията по новия план и дотук. Но сега са размислили и са решили, че и мен да пуснат е опасно и изглежда, че и аз съм осъден.
— Да, да, те само това знаят — смъртни наказания, предписания, хартийки с печати и подписи! Трима души и половина се подписват. И вие им вярвате, че са способни на нещо!
— Тук сте отчасти прав, а отчасти не — с предишното равнодушие, дори вяло продължи Ставрогин. — Не ще и дума, че тук има много фантазия, както е винаги в такива случаи: групичката преувеличава своя ръст и значение. Ако питате мен, цялата им организация се състои единствено от Пьотър Верховенски, който пък е тъй любезен да се представя само за агент на самия себе си. Впрочем основната идея не е по-глупава от всички останали подобни идеи. Имат връзки с Internationale; съумяха да завъдят агенти в Русия, налучкаха дори един твърде оригинален начин… Но, разбира се, само теоретически. Що се отнася до тукашните им намерения, развитието на нашите руски работи е такова мътно нещо и почти винаги толкова неочаквано, че у нас наистина всичко може да се изпробва. Забележете, че Верховенски е настойчив човек.
— Тая дървеница, тоя невежа, тоя глупак, който не знае нищо за Русия! — злобно извика Шатов.
— Вие малко го познавате. Вярно е, че те малко познават Русия, но всъщност почти колкото и ние с вас, разликата е много малка: и при това Верховенски е ентусиаст.
— Верховенски ентусиаст?
— О, да. Има една черта, отвъд която той престава да бъде шут и се превръща в… смахнат. Ще ви помоля да си спомните своя собствен израз: „Знаете ли колко силен може да бъде един човек?“ Моля ви, не се смейте, той е навярно в състояние да натисне спусъка. Те са сигурни, че и аз съм шпионин. Поради неумението си да движат нещата те ужасно обичат да обвиняват в шпионство.
— Но нали вие не се боите?
— Н-не… Не ме е много страх… Но вашата работа е съвсем друга. Предупреждавам ви, имайте го предвид все пак. Според мен тук няма място за обиди, че опасността, видите ли, изхождала от едни глупаци; работата не е в ума им: вдигали са ръка и на по-големи от вас. А впрочем, единайсет и четвърт — погледна той часовника и стана от стола, — иска ми се да ви задам още един, съвсем страничен въпрос.
— За бога! — възкликна Шатов, скачайки от мястото си.
— Тоест? — въпросително погледна Николай Всеволодович.
— Питайте, питайте, за бога — с неописуемо вълнение повтаряше Шатов, — но при условие че и аз ще ви задам един въпрос. Моля ви, ще позволите… аз не мога… питайте!
Ставрогин изчака малко и почна:
— Чух, че сте имали тук известно влияние над Маря Тимофеевна и че тя обичала да ви вижда и слуша. Така ли е?
— Да… слушаше ме… — посмути се Шатов.
— Аз възнамерявам тези дни публично да обявя брака си с нея.
— Нима това е възможно? — прошепна почти ужасен Шатов.
— Тоест в какъв смисъл? Няма никакви затруднения; свидетелите на брака са тук. Тогава в Петербург всичко стана по най-законния и спокоен начин и ако не се е знаело до днес, то е само защото двамата единствени свидетели на брака — Кирилов и Пьотър Верховенски, и най-сетне самият Лебядкин (когото имам удоволствието да считам вече за роднина) дадоха тогава дума да мълчат.