— Че защо тъй?
— Пьотър Степанович, ваша милост, е ужким коджа ми ти астролом и де що е писано за всяка божа плинета, го знае, ама и той не е цвете. Казвам ви го, ваша милост, като на господ, щото много съм ви чувал и чувал. Пьотър Степанович е едно, ваша милост, пък вие сте съвсем друга работа. Оня, ваша милост, речено ли е веднъж за човека — подлец — за подлец го води и друго не ще и да чуе. Речено ли е — говедо, значи, освен говедо няма друга дума за него. Ами я ако аз само във вторник и сряда съм говедо, а в четвъртък съм и от него по-умен. Та и с мене тъй, знае ме, че съм петимен за пашепорт — щото в Русията, ваша милост, без документ си за никъде, — и си мисли, че ме държи в шепа. На Пьотър Степанович, ваша милост, му е много лесен животът, щото като си науми нещо за човека, и край. Па е и стиснат много. На, втълпил си го е веднъж, че няма да ми стиска да прескоча тяхна милост и направо пред вас да се изтъпаня, и туйто; ама ей ма мен, ваша милост, казвам ви го като на господ, четвърта нощ вече вися на моста, щото, ако е работата, лечката-полечката и без тяхна милост ще оправим пътя. Щото, като е дошло тъй, аз на ботуша ще се подложа, а не на цървула.
— Кой пък ти каза, че тъкмо нощем ще мина по моста?
— Те това вече, да си призная, отстрани дойде, повечето от щуротията на капитанина, щото те не са, дето ще устискат да скрият нещо… Та три рубли, викам, се падат на ваша милост, примерно де, за три дни и три нощи, за висенето. Па дето ми подгизна дрешката, туй го не правим на въпрос, траем си.
— А сега мостът свърши — аз наляво, ти — надясно. Слушай, Фьодор, аз обичам думата ми да се разбира от първи път и веднъж завинаги: пукната пара няма да видиш от мене и занапред да не си ми се мярнал нито на моста, нито под моста; нямам нужда от тебе и няма да имам, а не го ли запомниш — ще ти метна въжето и право в полицията. Хайде, изчезвай!
— Ех, поне за кумпанията пуснете нещо, барем дето се водихме дотука.
— Марш!
— Че ще ли се оправите самичък тъдява? Тук, значи, почват такива сокаци… да дойдех, викам, да ви изведа, щото из тоя край и дяволът ще оплете конците, дето е речено.
— Ще ми загазиш, ей! — заплашително се обърна Николай Всеволодович.
— Па може друг акъл да ви дойде, ваша милост; колко му е да обидиш сирак човек.
— Не, ама ти, изглежда, си много сигурен в себе си?
— Аз, ваша милост, във вас съм сигурен, не че толкоз в мене си.
— Нямам нужда от тебе, казах ти!
— Ама аз имам нужда от вас, ваша милост, там е работата, я. Хайде, тя се е видяла, ще ви почакам на връщане.
— Честна дума ти казвам: мернеш ли ми се пак — право в полицията.
— Ама че аз да приготвя тогаз прангите. На добър час, ваша милост, все, колко да е, ме прибрахте на сушинка под чадърчето, с туй да си останем, до гроб ще ви благославяме.
Той изостана. Николай Всеволодович стигна до мястото твърде угрижен. Този изневиделица появил се човек бе напълно убеден, че ще му е нужен, и дори не го криеше, напротив. Изобщо не му се церемоняха. Но пък тоя разбойник може и да не лъжеше, може наистина да си предлагаше услугите само от свое име, и то скришом от Пьотър Степанович; а пък това беше най-интересното.
II
Къщата, до която стигна Николай Всеволодович, се намираше на една затънтена уличка между оградите, отвъд които започваха зеленчукови градини — буквално накрай града. Беше съвсем усамотена малка дървена къщурка, току-що построена и все още без дъсчена обшивка. Капаците на едно от прозорчетата бяха нарочно открехнати и на перваза беше поставена свещ — явно с цел да служи за пътеводител на очаквания днес късен гостенин. Николай Всеволодович още от трийсетина крачки различи застаналата на входа висока човешка фигура, навярно нетърпеливият стопанин, излязъл да погледне към пътя. Чу се и гласът му, нетърпелив и сякаш че плах:
— Вие ли сте? Вие ли сте това?
— Аз — обади се Николай Всеволодович, но чак когато стигна до входа и вече затваряше чадъра си.
— Най-после, значи — запристъпя и се засуети капитан Лебядкин — това беше той, — чадърчето, ако обичате; голям дъжд, значи; ще го разтворя тук на пода в кьошенцето, заповядайте, заповядайте, молим.
Вратата, която водеше от антрето към осветената с две свещи стая, беше широко отворена.
— Да не бяхте вие казали, че непременно ще дойдете, нямаше да го вярвам вече.
— Един без четвърт — погледна си часовника Николай Всеволодович, влизайки в стаята.
— В тоя дъжд и при тая наша отдалеченост… Нали нямаме часовник, пък от прозореца само тия градини, та… изоставаме от събитията… но аз собствено не че да роптая, защото кой съм аз, кой съм аз пред вас, а само и единствено от нетърпение изглозган от цяла седмица насам, щото и ние… да му видим най-сетне края.