— Виждам, че за тия четири и повече години никак не сте се променили, капитане — каза, сякаш че дори малко ласкаво, Николай Всеволодович. — Трябва да е вярно, че втората половина на човешкия живот обикновено се състои единствено от натрупаните през първата половина навици.
— Велики думи! Вие решавате тайната на живота! — провикна се капитанът, наполовината от преструвка, наполовината наистина от неподправен възторг, защото много си падаше по големите приказки. — От всичките ви думи, Николай Всеволодович, съм запомнил най-вече едно, още в Петербург го казахте: „Трябва да си наистина велик човек, за да можеш да устоиш и на здравия смисъл.“ Това е!
— Да, или да си глупак.
— Съгласен, нека да е глупак, но вие цял живот сте раздавали остроумия, а те? Що не опита Липутин, що не опита Пьотър Степанович!… О, колко жестоко постъпваше с мене Пьотър Степанович…
— Но и вие, капитане, сте един… на какво прилича това ваше държане?
— Само от пиянството е, а на туй отгоре и милионите ми врагове! Но вече край, всичко отмина и аз ставам нов човек, досущ както змията си хвърля кожата. Николай Всеволодович, известно ли ви е, че си пиша завещанието и че вече съм го написал дори?
— Интересно. Какво оставяте и кому?
— На отечеството, на човечеството и на студентството. Николай Всеволодович, прочетох във вестниците биография за един американец. Оставил цялото си огромно състояние за фабрики и положителни науки, скелета си — на студентите в тамошната академия, а кожата си — за барабан, тъй че денонощно да бият на него американския национален химн. Уви, ний сме пигмеи в сравнение с полета на мисълта в Северноамериканските щати; Русия е игра на природата, но не и на ума. Я да река например аз да си завещая кожата за барабан на Акмолинския пехотен полк, в който имах честта да започна моята служба, та всеки ден да бият на него пред полка руския национален химн — ще го счетат за либерализъм, ще забранят моята кожа… и затова се ограничих само със студентството. Искам да завещая скелета си на академията, обаче при едно условие: за вечни времена да лепнат на челото ми етикет с думите „Разкаяният волнодумец“. Това е!
Капитанът говореше разпалено и, разбира се, вече си вярваше, че това американско завещание е голяма работа, но беше и шмекер и много му се щеше и да разсмее Николай Всеволодович, който по-рано дълго време го беше имал за нещо като шут. Но оня дори не се усмихна, а напротив, някак подозрително запита:
— Сиреч вие възнамерявате да публикувате завещанието си приживе и да получите за него награда?
— Че и тъй да е, Николай Всеволодович, и тъй да е — предпазливо го погледна Лебядкин. — Това моето живот ли е? Дори стихове спрях да пиша, а навремето и вас ви забавляваха тез мои стихчета. Николай Всеволодович, нали помните, като седнехме на чашка? Но край на перото. Написах само едно стихотворение, както Гогол своята „Последна повест“, нали знаете, още той възвести навремето, че за него Русия вече е „изпята песен“.
— А какво е това стихотворение?
— „В случай че тя си счупи крака“! — Какво-о?
Капитанът това и чакаше. Той безкрайно ценеше стихотворенията си, но по силата на една особена душевна раздвоеност примираше от радост, когато Николай Всеволодович намираше стихчетата му за забавни и дори самият той се превиваше от смях и се хващаше за корема. При тоя начин се постигаха две цели — и поетична, и служебна; но сега имаше и трета, особена и твърде деликатна цел: изкарвайки на сцената стиховете си, капитанът разчиташе да се оправдае по един въпрос, от който, кой знае защо, най-много се опасяваше и по който се чувстваше най-виновен.
— „В случай че тя си счупи крака“, тоест в случай на езда. Фантазия, Николай Всеволодович, бълнувания, но бълнувания на поета: веднъж, при среща, минавайки покрай ездачката, бях просто поразен и си зададох материалния въпрос: „Какво би станало?“ — тоест, в случай че наистина… нали разбирате? Ясно като бял ден: всички претенденти се отмятат, всички кандидати — яко дим, морген фри, брой до три, единствен поетът остава й верен с разбито в гърдите сърце. Николай Всеволодович, дори въшката, че е въшка, и тя би могла да се влюби, дори на нея не й го забранява законодателството. Особата обаче се обиди и на писмото, и на стиховете. Дори вие, казват, сте се били разсърдили, нима? Жалко; дори не ми се ще да вярвам. Кому бих навредил с фантазиите си? Пък откъде се взе и тоя Липутин: „Прати ги, та ги прати, всеки човек е достоен за правото на кореспонденция“ — и аз ги пратих. Кълна се в честта си.