— Вие май сте си предлагали ръката?
— Пак враговете, враговете и враговете!
— Кажете стиховете — сурово го прекъсна Николай Всеволодович.
— Бълнувания, бълнувания преди всичко. Но се изпъчи, протегна ръка и започна:
— Стига толкова — махна с ръка Николай Всеволодович.
— За Питер мечтая — тутакси смени темата Лебядкин, сякаш че и дума не беше ставало за стихове, — за възрождение мечтая… Вие сте ми надеждата! Да разчитам ли, че не ще ми откажете средства за това пътуване? Като изгрев-слънце съм ви очаквал цяла седмица.
— А не, ще извинявате, но средства почти съвсем не ми останаха, пък и защо да ви давам пари?…
Николай Всеволодович сякаш съвсем внезапно се разсърди. Сухо и кратко изброи всички прегрешения на капитана: пиянство, лъжи, пропиляване на парите, предназначени за Маря Тимофеевна, изваждането от манастира, дръзките писма със заплахи да разгласи тайната, приказките по адрес на Даря Павловна и прочие, и прочие… Капитанът се въртеше, жестикулираше, почваше да възразява, но Николай Всеволодович всеки път повелително го спираше.
— И моля ви се — каза той накрая, — вие непрекъснато пишете за „семеен позор“. Какво позорно има, че сестра ви е встъпила в законен брак със Ставрогин?
— Но таен брак, Николай Всеволодович, таен брак, съдбоносна тайна. Получавам от вас пари и най-внезапно ми задават въпроса: за какво са тия пари? А съм обвързан и не мога да отговарям в ущърб, значи, на сестра си, в ущърб на семейното достойнство.
Капитанът повиши тон: обичаше тази тема и здравата разчиташе на нея. Уви, той дори не подозираше какъв удар го очаква. Спокойно и точно, сякаш се касаеше за нещо най-обикновено, Николай Всеволодович му съобщи, че тия дни, може би дори утре или вдругиден, възнамерява повсеместно да разгласи брака си, тоест да уведоми „както полицията, така и обществото“, и следователно въпросът за семейното достойнство от само себе си отпада, а също тъй и въпросът за субсидиите. Капитанът се опули; той дори не можа да разбере; наложи се да му се разяснява.
— Ами че тя е… умопобъркана?
— Аз ще се разпоредя за необходимото.
— Ами… вашата майка?
— Това си е вече нейна грижа.
— Но нали ще въведете жена си в своя дом?
— Може би да. Впрочем това в пълния смисъл на думата не е ваша работа и ни най-малко не ви засяга.
— Как тъй не ме засяга! — провикна се капитанът. — Ами аз?
— Вие, естествено, няма да влезете в дома ми.
— Че нали съм роднина.
— Такива роднини не ги пущат и на двора. Защо да ви давам пари при това положение? Нали виждате?
— Николай Всеволодович, това не може да го бъде, Николай Всеволодович, вие ще се откажете от това си намерение, няма да го извършите това самоубийство… какво ще си помислят хората, какво ще кажат?
— Не ме е грижа какво ще кажат вашите хора. Не се ли ожених за сестра ви след една пиянска история, на бас за бутилка вино просто защото ми беше скимнало? Сега пък ще го обявим публично, защото… това ме забавлява.
Произнесъл беше всичко това някак особено раздразнено, тъй че Лебядкин с ужас взе да вярва.
— Ами аз, аз накъде, главното е аз какво ще правя!… Да не се шегувате, а, Николай Всеволодович?
— Не, не се шегувам.
— Както щете, Николай Всеволодович, ама аз не ви вярвам… тогава аз такова… ще подам прошение.
— Вие сте страшен глупак, капитане.
— Нека, но това е единственото, което ми остава! — съвсем се обърка капитанът. — По-рано, когато тя слугуваше по приютите, поне подслон ни даваха, а накъде сега, ако съвсем ме зарежете?
— Че нали искате да заминете за Петербург, за да почвате нова кариера. Впрочем, вярно ли е, което чух, за намерението ви да подадете донос и да изкажете всички останали, разчитайки на прошка?
Капитанът зяпна, опули се и не отговори.
— Чуйте ме какво ще ви кажа, капитане — наведе се над масата Ставрогин и тонът му внезапно стана извънредно сериозен. До тоя момент беше говорил някак двусмислено, тъй че вживелият се в ролята на шута Лебядкин до последния миг беше все пак малко несигурен: наистина ли се сърди господарят му, или си прави шеги; наистина ли си е втълпил дивата идея да обяви за брака си, или само го разиграва? Но сега необикновено строгият вид на Николай Всеволодович бе толкова убедителен, че дори тръпки полазиха по гърба на капитана. — Хубаво ме чуйте и кажете истината, Лебядкин: пратили ли сте вече някакъв донос, или не? Успяхте ли вече наистина да направите нещо? Направихте ли я тая глупост да пишете до някого?