— Вие отде разбрахте, че за онова съм сънувала?…
И внезапно пак се разтрепера и се дръпна назад, вдигайки отпред ръце, сякаш за да се заварди, готова отново да заплаче.
— Хайде, елате на себе си, какъв е тоя страх, нима не ме познахте? — увещаваше я Николай Всеволодович, но този път дълго не можа да я успокои; тя го гледаше мълчаливо със същото онова мъчително недоумение; в клетата й главица се въртеше някаква тягостна мисъл и тя отново се напъваше да я долови. Ту навеждаше очи, ту го стрелкаше внезапно с бърз, опипващ поглед. Но най-после не че се успокои, а като да реши нещо.
— Седнете, моля, до мене, че после да мога да ви разгледам — произнесе тя доста уверено и явно с някаква нова цел. — А сега не се бойте, няма да ви гледам, надолу ще гледам. И вие не ме гледайте, докато не кажа. Седнете де — дори с нетърпение прибави тя.
Новото чувство, изглежда, я обземаше все повече и повече.
Николай Всеволодович седна и зачака; настъпи доста продължително мълчание.
— Хм! Чудна работа — избърбори тя внезапно, едва ли не с погнуса, — вярно, че са ме налегнали лоши сънища; само че вас защо ви сънувах такъв?
— Хайде, да оставим сънищата — нетърпеливо каза той, обръщайки се към нея въпреки забраната, и в очите му като че отново се мярна одевешният израз. Видя я, че на няколко пъти искаше, и дори много, да го погледне, но се държеше и упорито гледаше надолу.
— Чуйте, княже — повиши тя внезапно глас, — чуйте, княже…
— Защо се извръщате, защо не ме гледате, каква е тази комедия? — подвикна той, явно не можейки да се сдържи.
Но тя сякаш не беше го чула.
— Чуйте, княже — повтори за трети път тя с укрепнал глас и с един неприятен и угрижен израз на лицето. — Като ми го казахте тогава в каретата, че бракът ще бъде обявен, още тогава се уплаших, че тайната ще свърши. А сега вече не знам; мислих, мислих и ясно виждам, че не е за мене. Да се издокаран, ще мога, гости да посрещна, и туй сигур ще го мога: то пък голямо чудо да дадеш по чаша чай, хеле пък като има лакеи. Да, ама как ще погледнат все пак хората? Оная сутрин, в неделята, много нещо видях в тая къща. Оная хубавичката госпожица все мен ме зяпаше, особено като влязохте вие. Нали вие бяхте, дето влязохте тогава, а? Майка й е просто едно смешно светско бабе. Моят Лебядкин също се отличи; аз все в тавана гледах, щото ме досмеша, хубаво е изрисуван таванът. А майка му е само за игуменка; страх ме е от нея, нищо, дето ми подари черния шал. Знам аз как са ме атестирали тогава, ама не им се сърдя; само си седях тогава и си мислех: какви роднини ще ставаме? Разбира се, от една графиня се искат само душевни качества — щото за домакинството си има много лакеи — е, и малко от малко светско кокетство, че да може да приема пътешественици от странство. Но все пак тогава в неделята те ме гледаха с пълна безнадеждност. Само Даша е ангел. Най се боя него да не огорчат с някой непредпазлив отзив по мой адрес.
— Не се бойте и не се притеснявайте — изкриви уста Николай Всеволодович.
— Впрочем какво толкова, дето щял да се позасрами малко заради мене, щото то не е чак толкова за срам, колкото за жалост, според човека, разбира се. Той мигар не знае, че аз трябва да ги жаля тях, а не те мене.
— Изглежда, много сте им обидена, Маря Тимофеевна?
— Кой, аз ли? Не — простодушие се усмихна тя. — Ей толковичка не съм. Всичките ви видях тогава: всички нацупени, всички се изпокарахте; събрали се, пък не могат да се посмеят от душа. Толкоз богатство и толкоз малко веселие — да ти се отще чак. Мен впрочем за никого сега не ми е жал, освен за мене си.
— Чух, че сте били зле с брат ви без мене?
— Кой ви е казал? Глупости, сега е много по-зле; сега сънищата станаха лоши, а сънищата станаха лоши, задето вие пристигнахте. Вие пък защо се явихте, пита се, я кажете де?
— А не щете ли пак в манастира?
— Туйто, предчувствах си го, че пак манастира ще ми предложат! То пък голямо чудо тоя вашият манастир! И защо да ходя, с какво да ида сега? Сега съм вече сам-самичка! Късно е трети живот да започвам.
— Вие сте нещо много сърдита, да не би пък да ви е страх, че съм ви разлюбил?
— Хич не ме е грижа за вас. Друго ме е страх мене, аз да не разлюбя много някого.
Тя презрително се усмихна.
— Види се, много съм виновна за нещо пред него — прибави тя внезапно, сякаш като на себе си, — каква ми е само вината, не зная, туй ми е тя болката и няма отърване. Тия пет години и дене, и нощя само това ме е било страх, само това, че съм виновна за нещо пред него. Моля се нявгаж, моля се и все за тая си страшна вина пред него си мисля. И ей го че тъй излезе, вярно било.
— Какво е излязло тъй?