— Аз за нищо не съжалявам. Мислех, че наистина искате да убиете. Не знаете какво търсите.
— Търся бремето — засмя се Ставрогин.
— Щом не искате кръв, защо го оставяте той да убива?
— Ако не му бях обявил дуел, щеше да ме убие просто тъй, без дуел.
— Това не ви засяга. Можеше да не ви убие.
— А само да ме набие?
— Това не ви засяга. Носете бремето. Инак няма признание.
— Плюя аз на вашето признание, не го търся у никого!
— Мислех, че го търсите — ужасно хладнокръвно заключи Кирилов.
Влязоха в двора на къщата.
— Ще се отбиете ли при мен? — предложи Николай Всеволодович.
— Не, отивам си, сбогом. — Той слезе от коня и взе кутията под мишница.
— Във всеки случай поне вие не ми се сърдите, нали? — подаде му ръка Ставрогин.
— Никак! — върна се Кирилов, за да стисне ръката му. — Ако мойто бреме не тежи, то е от природата, а на вас може да тежи поради природата. Недейте много се срамува, само малко.
— Знам, че съм безхарактерен, но не се и правя на силен.
— Добре правите; не сте силен човек. Елате на чай. Николай Всеволодович се прибра у дома силно смутен.
IV
Тутакси узна от Алексей Егорович, че Варвара Петровна била твърде доволна, дето Николай Всеволодович излязъл на разходка с коня — първото му излизане след осемдневното боледуване, — наредила да се впрегне каретата и самата тя отишла „според както ставаше по-преди, да подиша чист въздух, защото от осем дни вече нейна милост е забравила на какво му викат чист въздух“.
— Сама ли отиде, или с Даря Павловна? — бързо прекъсна стареца Николай Всеволодович и силно се намръщи, научавайки, че Даря Павловна отказала да я придружи „по причина на неразположение и се намират сега в стаите си“.
— Слушай, старче — каза той, сякаш вземайки внезапно решение, — целия ден ще пазиш, видиш ли я, че идва при мен, веднага я спри и кажи, че най-малкото няколко дни няма да мога да я приема… че лично аз я моля за това… а като му дойде времето — ще я повикам, разбра ли?
— Ще предам — каза Алексей Егорович с тъга в гласа и свеждайки поглед надолу.
— Но не преди да си сигурен, че се е запътила за насам.
— Благоволете да не се тревожите, ваша милост, няма да стане грешка. Все чрез мен са били досега посещенията; все към мен се обръщаха за съдействие.
— Знам. Обаче не преди да е тръгнала за насам. Сега ми донеси чай и ако може, по-бързо.
Старецът едва беше излязъл, когато вратата се отвори и на прага застана Даря Павловна. Погледът й бе спокоен, но лицето бледо.
— Откъде се взехте?
— Стоях тук и го чаках да излезе, за да вляза при вас. Чух какво му наредихте, а когато излизаше, се скрих зад ъгъла отдясно и той не ме забеляза.
— Даша, аз отдавна исках да прекъснем нашите… докато… времето. Не можах да ви приема тая нощ въпреки бележката ви. Исках да ви пиша, но не умея да пиша — прибави той с досада и дори с някакво отвращение.
— Самата аз смятах, че трябва да ги прекъснем. Варвара Петровна силно подозира за нашите връзки.
— Нейна си работа.
— Не бива да я тревожим. И тъй, сега вече до края?
— Все още ли очаквате, че ще има край?
— Да, сигурна съм.
— На тоя свят нищо не свършва.
— Тук ще има край. Тогава ме повикайте и аз ще дойда. А сега сбогом.
— А какъв ще е краят? — подсмихна се Николай Всеволодович.
— Не сте ранен и… не сте пролели кръв, нали? — попита тя, не отговаряйки на въпроса за края.
— Глупаво излезе; не съм убил никого, не се тревожете. Впрочем още днес ще научите всички подробности. Нещо не ми е добре.
— Отивам си. Бракът няма да бъде обявен днес, нали? — прибави тя нерешително.
— Нито днес, нито утре, а вдругиден — не знам, вдругиден може всички да измрем и толкова по-добре. Оставете ме, оставете ме най-сетне.
— Нали няма да погубите другата… безумната?
— Няма да погубвам безумните — нито едната, нито другата, но, изглежда, ще погубя разумната: толкова съм подъл и гаден, Даша, че, изглежда, „като дойде краят“, както казвате вие, наистина ще ви повикам, а вие въпреки всичкия си разум ще дойдете. Защо сама се погубвате?
— Знам, че като стигнете до края, с вас ще остана само аз и… чакам.
— Ами ако стигна до този край и не ви повикам, и избягам от вас?
— Това е невъзможно, ще ме повикате.
— Тук е скрито много презрение към мен.
— Знаете, че не е само презрение.
— Значи, все пак има и презрение?
— Зле се изразих. Бог ми е свидетел, че най-много от всичко искам никога да не ви потрябвам.
— Браво, още по-добре го казахте. Аз също не бих искал да ви погубвам, Даша.
— Вие никога и с нищо не можете да ме погубите, и го знаете по-добре от всички — бързо и твърдо каза Даря Павловна. — Ако не дойда при вас, ще стана милосърдна сестра, самарянка, ще гледам болни или ще тръгна да продавам евангелия. Решила съм го. Не мога да бъда ничия жена; не мога да живея в къщи като тази. Не това искам… Вие знаете всичко.