— Просвещаваш ли се? — ухили се Пьотър Степанович, като взе книгата от масата и прочете заглавието. — Време ти беше. Ако искаш, и по-хубави ще ти донеса.
Степан Трофимович отново и с достойнство премълча. Аз седях в ъгъла на дивана.
Пьотър Степанович бързо обясни причината на своето идване. Разбира се, Степан Трофимович бе безкрайно изненадан и го слушаше със страх, смесен с огромно негодувание.
— И тази Юлия Михайловна разчита на моето участие?
— Не си въобразявай, че някой е приритал за тебе. Напротив, всичко е само един жест, колкото да се подмаже на Варвара Петровна. Ти, разбира се, няма да се осмелиш да откажеш. Пък мисля, че и на самия теб ти се иска — ухили се той, — вие, старчоците, сте адски амбициозни. Но виж какво ще ти кажа — гледай да не е толкова скучно. Ти по коя част беше, по испанската история ли беше? Я ми го дай ти на мене за два-три дни, да го прегледам, че, току-виж, си ни приспал.
Всички тия подмятания, припреният тон, неприкритата грубост явно бяха преднамерени. Един вид със Степан Трофимович може само така, никакви тънкости и прочие. Степан Трофимович твърдо продължаваше да не забелязва оскърбленията. Но това, което чуваше, го потрисаше все повече и повече.
— И тя нареди всичко това да ми се съобщи чрез… вас, така ли? — попита той, пребледнявайки.
— Тоест тя, видиш ли, иска да ти определи ден и място за взаимно обяснение; остатъци от вашите сантименталности. Двайсет години кокетничиш с нея и си я научил на най-смешни маниери. Но не се тревожи, вече е друго; тя вече всяка минута повтаря, че едва сега почнала „да проглежда“. Аз направо й обясних, че цялото ви приятелство и всичките ви излияния са чисто и просто един буламач. Тя, брате мой, доста нещо ми поразказа; леле, каква лакейска длъжност си изпълнявал през всичкото време. Даже аз се червих.
— Аз съм изпълнявал лакейска длъжност? — не издържа Степан Трофимович.
— По-лошо, бил си храненик, сиреч доброволен лакей. Нали ни мързи да се трудим, а пък паричките са хубаво нещо. Сега вече и тя го е разбрала; във всеки случай големи ужасии ми разказа за тебе. Леле, пък как съм се смял на писмата, дето си й ги писал — за срам и резил. Но вие всички сте ужасно, ужасно развратени! В милостинята има нещо, което развращава завинаги — ти си жив пример!
— Тя ти е показвала писмата ми!
— До едно. Всичко, разбира се, не може да се прочете, къде ти! Леле, що хартия, що нещо си изписал, мисля, че са над две хиляди писма… Ама знаеш ли какво, старо, мисля, че е имало един момент, когато е била готова да те вземе. Изтървал си го по най-глупавия начин! Говоря от твое гледище, разбира се, но пак щеше да е по-добре, отколкото дето сега насмалко не те насадиха като някой палячо да потулваш „чуждите грехове“. Хем срещу заплащане!
— Срещу заплащане ли! Тя ли, тя ли ти каза, че било срещу заплащане? — с болка се провикна Степан Трофимович.
— Че не е ли тъй? Я остави, моля ти се, аз те защитавам бе, човек! Разбери, че това ти е единственият начин да се оправдаеш. Тя много добре разбира, че и на тебе, като на всеки, са ти трябвали пари и че така погледнато, си комай прав. Доказах й го като две и две, че цялата ви работа е била една хубава сделка между нея — капиталистката, и тебе — нейния сантиментален шут. Впрочем тя не ти се сърди за парите, макар и да си я доил като коза. Яд я е само че двайсет години ти е вярвала и че тъй си я забаламосал с това благородство, та и тя толкова време е лъгала. Туй, дето е лъгала, тя никога няма да си го признае, но затова пък ти двойно ще си патиш. Чак толкова ли пък не ти е идвало наум, че някой ден ще трябва да си платиш? Не си чак толкова прост! Аз вчера я посъветвах да те прати в някой приют за старци — не бой се, в някой по-приличен, като за тебе, май така и ще направи. Помниш ли писмото, дето ми го писа в Х-ска губерния, онова последното, преди три седмици?
— Нима си й го показал? — скочи ужасен Степан Трофимович.
— Хубава работа! На първа ръка! Онова, дето ме уведомяваше, че те експлоатирала и ти завиждала на таланта; и за оная история, за „чуждите грехове“. Брей, ама ти си бил много самолюбив бе! Леле, как съм се смял. А въобще писмата ти са от скучни по-скучни; ужасен стил. Да ти кажа, много често изобщо не съм ги чел — има едно, дето и досега се търкаля неразпечатано; утре ще ти го пратя. Но това последното, последното ти писмо е върхът на съвършенството! Леле, как съм се смял, да знаеш само как съм се смял!
— Изверг, изверг! — изрева Степан Трофимович.
— Гледай го, моля ти се! Ама с тебе просто не може да се говори бе! Чакай, ама ти да не би пак да си се обидил, както миналия четвъртък?
Степан Трофимович заплашително се надигна: