По това време той въздишаше по петата дъщеря на генерала и като че ли му отговаряха с взаимност. Но въпреки всичко, когато му дойде времето, омъжиха Амалия за един възрастен фабрикант — немец, стар приятел на стария генерал. Андрей Антонович не се разтъжи кой знае колко, ами седна и направи от мукава един театър — съвсем като истински. Вдигаше се завесата, актьорите излизаха на сцената и жестикулираха; в ложите седяха зрители, оркестърът дърпаше лъковете по струните, капелмайсторът махаше с пръчица, а младите господа и офицерите в партера ръкопляскаха. Всичко беше само от мукава и Фон Лембке го беше измислил и направил собственоръчно. Половин година си беше играл с тоя театър. Генералът даде интимна вечеринка специално за случая, театърът бе изваден на показ, петте генералски щерки начело с новобрачната Амалия, нейният фабрикант и много госпожици и госпожи с техните си немци внимателно разглеждаха и хвалеха театъра; след това имаше танци. Лембке остана много доволен и скоро се утеши.
Минаха години и кариерата му потръгна. Заемаше все хубави служби, все под началството на свои съплеменници и накрая се докопа до твърде висок за възрастта си чин. Отдавна вече му се щеше да се ожени и отдавна вече внимателно се оглеждаше за съпруга. Пописваше и скришом от началството беше пратил цяла повест в редакцията на едно списание, но те пък не я отпечатаха. Затова пък направи от мукава цяла железопътна гара и отново беше станала като истинска: хората излизаха на перона с куфари и чанти в ръцете, с деца и кученца и се качваха във вагоните. Кондуктори и чиновници щъкаха нагоре-надолу, биеше камбанката и влакът потегляше. Тая хитроумна играчка му отне цяла година. Но все таки трябваше да се ожени. Кръгът на познанствата му бе твърде обширен, най-вече сред немците; но се движеше и в руски сфери, разбира се, из средите на началството. Накрая, когато навъртя трийсет и осем години, получи и наследство. Умря чичо му, фурнаджията, и по завещанието му наследи тринайсет хиляди. Останало беше да си намери вече истинска служба. Въпреки твърде високите служебни сфери, в които се въртеше, господин Фон Лембке беше извънредно скромен човек. Напълно би се задоволил с някоя самостоятелна държавна службица, да се разпорежда например с доставките на дърва за държавата или някое друго топло местенце от тоя род, и цял живот нямаше да помисли за друго. Но ето че вместо някоя от очакваните Мина или Ернестина внезапно се появи Юлия Михайловна. Кариерата му отведнъж подскочи с една степен нагоре. Скромният и изпълнителен Фон Лембке почувства, че и той може да бъде самолюбив.