Според както се водеше навремето, Юлия Михайловна имаше двеста души и освен това заедно с нея се появяваше висока протекция. От друга страна, Фон Лембке беше красив, а тя вече прехвърляше четирийсетте. Забележително е, че като взе да се чувства годеник, той лека-полека наистина се бе влюбил в нея. Сутринта в деня на сватбата й бе изпратил стихове. На нея всичко това много й харесваше, дори стиховете: четирийсет години не са шега. В скоро време той получи съответния чин и съответния орден, а след това бе назначен в нашата губерния.
Готвейки се за у нас, Юлия Михайловна старателно бе поработила над своя съпруг. Според нея той не бе лишен от способности, умееше да представи и покаже, умееше дълбокомислено да изслуша и да премълчи, заучил бе няколко твърде прилични пози, би могъл дори да произнесе реч. Имаше дори някакви откъслечни наченки на мисли, а също така и лустрото на най-новия и необходим либерализъм. Но все пак Юлия Михайловна се тревожеше, че е някак твърде невъзприемчив и след продължителната, вечната гонитба на кариера най-сериозно започна да изпитва нужда от покой. Искаше й се да му прелее от своето честолюбие, а той изведнъж се залови да прави църква от мукава: пасторът излизаше да произнася проповед, богомолците слушаха с набожно скръстени отпред ръце, една дама бършеше с кърпичка сълзите си, едно старче се секнеше: накрая зазвучаваше мъничък орган, поръчан и независимо от разходите изписан специално за целта от Швейцария. Когато научи, Юлия Михайловна дори се уплаши, веднага му прибра всичко и го заключи в шкафа си. В замяна на това му бе позволила да пише роман, но при условие да не се напъва. От тоя момент беше почнала да разчита само на себе си. Бедата беше, че всичко това доста намирисваше на лекомислие и липса на мярка. Съдбата твърде дълго я бе държала стара мома. И сега в нейното амбициозно и малко нещо възпалено въображение се рояха идея след идея. Главата й бе пълна със замисли и кроежи. Тя най-сериозно искаше да управлява губернията, мечтаеше тутакси да се заобиколи със светли умове, избрала си беше и направление. Фон Лембке дори се поизплаши, макар че чиновническият усет бързо му подсказа, че всъщност няма какво толкова да се плаши от губернаторството. Първите два-три месеца протекоха дори твърде задоволително. Но ето че се появи Пьотър Степанович и започна да става нещо странно.
Цялата работа беше, че младият Верховенски от първата стъпка прояви пълно незачитане спрямо Андрей Антонович и си присвои някакви странни права над него, а Юлия Михайловна — винаги толкова чувствителна към положението на съпруга си — изобщо не желаеше да го забележи; най-малкото не му придаваше важност. Младият човек й беше станал фаворит, ядеше, пиеше и почти нощуваше в къщата им. Фон Лембке почна да се защитава, наричаше го пред хората „млади човече“, тупаше го покровителствено по рамото, но не успя да постигне нищо; Пьотър Степанович все като да му се присмиваше в очите — дори като говореше уж сериозно и публично, подмяташе най-неочаквани неща. Веднъж Фон Лембке го бе заварил да спи в собствения му кабинет, без никой да го е канил. Онзи обясни, че бил наминал, но понеже нямало никой, „поне се наспал“. Фон Лембке се обиди и пак се оплака на жена си; осмивайки раздразнението му, тя язвително му бе казала, че, види се, не умее да се постави както трябва; с нея във всеки случай „това момче“ никога не си позволявало фамилиарности, а впрочем „самият той е наивен и свеж, макар и извън рамките на обществото“. Фон Лембке се нацупи. Все пак тоя път тя успя да ги помири. Пьотър Степанович не че поиска извинение, но се отърва с някаква плоска шега, която инак би могла да се вземе за нова обида, но в дадения случай я приеха за разкаяние. Слабото място на Андрей Антонович се състоеше в това, че от самото начало беше допуснал грешка — казал му бе за романа си. Представяйки си го като буйна глава с поетични наклонности и отдавна вече мечтаейки за слушател, още в първите дни на познанството една вечер му бе прочел две глави. Оня слушаше, без да крие отегчението си, неучтиво се прозяваше, нито веднъж не го похвали, но на тръгване го измоли да му даде ръкописа, та да си съставел мнение у дома, на спокойствие; и Андрей Антонович му го беше дал. Оттогава не връщаше ръкописа — макар да минаваше всекидневно, — а на въпросите му отговаряше само със смях; веднъж пък каза, че го загубил още тогава на улицата. Научавайки за това, Юлия Михайловна ужасно се разсърди на мъжа си.