— Да не би да си му казал и за черквата? — сепна се тя почти изплашена.
Фон Лембке наистина взе да се замисля, а да се замисля, му бе вредно и забранено от лекарите. Освен че бяха наизлезли много грижи по губернията — за което ще кажем по-долу, — тук имаше и нещо друго: засегнато бе не само началническото самолюбие, а, тъй да се каже, сърцето. Встъпвайки в брак, Андрей Антонович за нищо на света не бе допускал възможността за бъдещи семейни разпри и сблъсъци. Тъй си го бе представял цял живот, мечтаейки за Мина и Ернестина. И сега почувства, че не е в състояние да понесе семейните бури. Най-сетне Юлия Михайловна се обясни с него откровено.
— Ти не можеш да му се сърдиш — каза тя — дори само защото си три пъти по-разумен от него и си неизмеримо по-горе на обществената стълба. В това момче има още много остатъци от някогашното му свободомислие, а ако питаш мен, просто лудории; но не може изведнъж, трябва постепенно. Трябва да ценим младежта; аз действам с добро и ги предпазвам от пропастта.
— Но ти не си представяш какви ги дрънка — възразяваше Фон Лембке. — Аз не мога да се отнасям толерантно, когато в мое присъствие и пред хора заявява, че правителството нарочно впиянчвало народа, за да го видиоти и по тоя начин да го удържи от въстание. Представи си положението ми, когато съм принуден да слушам това пред всички.
Казвайки това, Фон Лембке си спомни неотдавнашния си разговор с Пьотър Степанович. С най-невинната цел да го обезоръжи със своя либерализъм, той му бе показал собствената си интимна колекция от всевъзможни прокламации — руски и чужбински, която грижливо бе събирал от петдесет и девета година насам — не че от интерес, а просто от едно полезно любопитство. Отгатвайки целта му, Пьотър Степанович грубо се бе изразил, че в един-единствен ред на някои прокламации има повече смисъл, отколкото в цяла една канцелария, „не изключвайки впрочем и вашата“. Лембке беше шокиран.
— Но у нас е рано за това, твърде рано — каза той почти умолително, сочейки прокламациите.
— Не, не е рано; вижте, че вас ви е страх, значи не е рано.
— Но тук например се призовава да се рушат черквите.
— Защо пък не? Ами че вие сте умен човек и разбира се, не сте вярващ, а много добре разбирате, че религията ви е нужна, за да видиотявате народа. Истината е по-честна от лъжата.
— Съгласен, съгласен, напълно съм съгласен, но у нас е твърде рано за това, рано е… — мръщеше се Фон Лембке.
— Че какъв правителствен чиновник сте вие, като сте съгласен да се рушат черквите и да се тръгне с вили към Петербург, а цялата разлика виждате само в сроковете?
Тази груба провокация силно жегна Лембке.
— Друго, друго имам предвид — увличаше се той, разпалвайки все повече и повече уязвеното си самолюбие, — вие като млад човек и главно незапознат с нашите цели се заблуждавате. Видите ли, драги ми Пьотър Степанович, вие ни наричате правителствени чиновници, нали? Тъй. Самостоятелни чиновници? Тъй. Извинявайте, но как действаме ние? Ние носим отговорността, а в резултат служим на общото дело така, както и вие. Ние само крепим онова, което вие разклащате и което без нас напълно би рухнало. Ние не сме ви врагове, не, ни най-малко, ние ви казваме: вървете напред, прогресирайте, разклащайте дори, искам да кажа, всичко старо, подлежащо на преправяне; но когато трябва, ние ще ви задържим в нужните рамки и по този начин ще ви спасим от самите вас, защото без нас вие само ще раздрусате Русия, лишавайки я от приличен вид, а нашата задача е да се грижим за приличния вид. Проумейте го най-сетне, че ние и вие сме си взаимно необходими. В Англия вигите и торите също са си взаимно необходими. Какво пък: ние сме тори, а вие — виги, тъй го разбирам аз.
Андрей Антонович дори изпадна в патос. Той още в Петербург обичаше да поговори умно и либерално, а тук, най-важното, никой не го подслушваше. Пьотър Степанович мълчеше и се държеше някак необикновено сериозно. Това още повече разпали оратора.