Но вече е принудена да пее в такт с „Mein lieber Augustin“. Звуците й по един най-глупашки начин се преливат с „Augustin“, тя клюмва, гасне. Рядко, на пориви ще прозвучи отново „qu’un sang impur…“, но тутакси по най-обиден начин се превръща в просташко валсче. Тя напълно се примирява: това е Жюл Фавър, който ридае на гърдите на Бисмарк и дава всичко, всичко… Но ето че почва да разсвирепява и „Augustin“: чуват се сипкави звуци, усещат се изпитата бъчва бира, бясното самохвалство, звучат исканията за милиарди, за тънки пури, шампанско и заложници; „Augustin“ се превръща в яростен рев… Френско-пруската война свършва. Нашите аплодират, Юлия Михайловна се усмихва и казва: „Как да го изгониш?“ Мирът е сключен. Мерзавецът действително си имаше талантец. Веднъж Степан Трофимович ме уверяваше, че най-големите таланти могат да бъдат ужасни мерзавци и че едното не пречело на другото. После се пусна слух, че Лямшин бил откраднал тази пиеска от един скромен и талантлив младеж, негов случаен познат, който тъй си и остана неизвестен: но това настрана. Този негодник, който няколко години се беше въртял на пета пред Степан Трофимович, изобразявайки при поискване на вечеринките му разни чифутчета, изповедта на глуха бабичка или раждане, сега понякога изобразяваше у Юлия Михайловна самия Степан Трофимович, и то по най-смешен начин, под названието „Либерал от четирийсетте години“. Всички се превиваха от смях, тъй че накрая вече беше невъзможно да се изгони: твърде необходим човек бе станал. Освен това той раболепно се слагаше на Пьотър Степанович, който пък по това време беше придобил необикновено силно влияние над Юлия Михайловна…
Не бих говорил специално за този мерзавец и не си заслужава да се спираме на него; но ето че стана една възмутителна история, в която, както твърдят, той също участвал, а аз по никой начин не мога да я отмина в моята хроника.
Една сутрин из целия град се разнесе вестта за едно безобразно и възмутително кощунство. В началото на огромния пазарен площад се намира старата черква „Рождество Богородично“, която представлява една древна забележителност в нашия древен град. На оградата до вратата отдавна стои голяма икона на божията майка, вградена в зида зад специална решетка. И ето че една сутрин иконата се оказа ограбена — стъклото счупено, решетката изкъртена, а от нимба и плащаницата бяха извадени няколко бисера и други камъни, не знам дали много скъпи. Но главното е, че освен кражбата бе извършено едно безсмислено безобразно кощунство: разправяха, че на сутринта намерили зад счупеното стъкло жива мишка. Сега, четири месеца по-късно, с положителност се знае, че престъплението е било извършено от Федка Каторжника, но, кой знае защо, притурят, че бил участвал и Лямшин. Тогава никой не споменаваше за Лямшин и изобщо не го подозираха, а сега всички твърдят, че тогава тъкмо той бил пуснал мишката. Помня, че цялото ни началство се беше пообъркало. На местопроизшествието още от сутринта взе да се трупа народ. Тълпата не намаляваше и не бе кой знае колко голяма, но все пак около стотина души. Едни идваха, други си отиваха. Новодошлите се кръстеха, целуваха иконата; почнаха да оставят пари, появи се дискос, а с него и калугер, и чак в три часа следобед на началството му дойде наум, че може да се разпореди народът да не се тълпи, ами всеки да се помоли, да целуне иконата, да пусне лептата си и да отминава. Този прискърбен случай направи най-тягостно впечатление на Фон Лембке. Както ми казаха, впоследствие Юлия Михайловна се бе изразила, че именно от тази зловеща сутрин взела да забелязва у съпруга си онази странна потиснатост, която не го бе оставила чак до момента, когато преди два месеца напусна града по болест, и май че го съпровожда и досега в Швейцария, където продължава да се съвзема след кратковременното си поприще в нашата губерния.