Пристигнахме при Семьон Яковлевич точно в един по обед. Портите на голямата търговска къща бяха широко отворени и достъпът до пристройката бе свободен. Тутакси разбрахме, че Семьон Яковлевич в момента благоволява да обядва, но приемал. Стаята, в която обядваше смахнатият пророк, бе доста просторна, с три прозореца, и бе разделена на две равни половини с висока до пояса решетеста дървена оградка с малка вратичка. Простосмъртните оставаха отсам оградката и само по указание на „пророка“ някои щастливци биваха допускани в неговата половина, където, ако му скимнеше, ги настаняваше да седнат на кожените кресла и на дивана; самият той винаги си седеше на едно старинно волтеровско кресло. Беше доста висок, пълен човек, с жълтеникаво подпухнало лице: около петдесет и пет годишен, русоляв, с оредяла коса — почти плешив и без брада; дясната му буза беше сякаш отекла и поради това устата му стоеше някак накриво; под лявата ноздра имаше голяма брадавица; тесните му очички гледаха спокойно и изобщо имаше солиден и заспал израз. Облечен бе по немски — с червен сюртук, но без жилетка и вратовръзка. Под сюртука се виждаше доста грубичка, но бяла риза; болните му, изглежда, крака бяха обути с пантофи. Чувал бях, че навремето бил чиновник и дори имал чин. Току-що беше свършил с леката рибена чорбица и пристъпваше към второто блюдо — варени картофи със сол. Това му беше постоянното меню, друго не кусваше. Но много обичаше чай и постоянно му наливаха. Край него шетаха трима слуги, наети от търговеца специално за негова милост. Единият беше с фрак, другият приличаше на ратай, третият — на псалт. Въртеше се и един шестнайсетгодишен доста оперен момчурляк. Освен слугите присъстваше един почтен, малко възпълничък побелял калугер с канче. На едната маса вреше огромен самовар и имаше табла с комай две дузини дебели стъклени чаши. На другата маса, отсреща, бяха даренията: захар — на глави и ситна, в пакетчета, около два фунта чай, чифт везани пантофи, парче сукно, парче платно и прочие. Паричните почти изцяло постъпваха в канчето на калугера. Стаята беше доста препълнена — около дузина бяха само посетителите, двама от които седяха оттатък оградката, при Семьон Яковлевич. Това бяха едно беловласо старче — от ония, дето им викат „божи човеци“, и някакъв дребничък, сухичък пътуващ калугер, който седеше много чинно и не смееше да вдигне очи. Останалите посетители до един стояха отсам оградата и също бяха повече от „простолюдието“. Изключение правеха дебелият търговец от съседния град, един облечен по едновремешната руска мода брадатко, за когото се знаеше, че върти над сто хиляди капитал, възрастна женица с вид на изпаднала дворянка и един помешчик. Чакаха смахнатият да ги ощастливи с вниманието си и никой не смееше да се обади. Четирима души стояха на колене, но особено биеше на очи помешчикът — пълен четирийсет и пет годишен човек, — който бе коленичил най-отпред, просто се беше лепнал за решетката с трепетната надежда за един поглед или поне една дума на Семьон Яковлевич. Стоял беше вече около час, а оня все не го забелязваше.