— Дай й!… — посочи Семьон Яковлевич захарта. Момчурлякът скочи, взе една буца и я помъкна към вдовицата.
— Ох, Семьон Яковлевич, край няма добрината ти! С какво съм заслужила толкова! — запротестира уж вдовицата.
— Още, още! — възнаграждаваше я Семьон Яковлевич. Домъкнаха още една буца. „Още, още“, нареждаше юродивият; донесоха трета и най-после четвърта. Отвред я оградиха със захар. Калугерът от манастира въздъхна: всичко това още тая вечер можеше да е в манастира, както бе ставало досега.
— Защо ми е толкова много? — престорено се тюхкаше вдовицата. — Че то ще ми прилошее от толкова!… Дали пък не е знак някакъв, а, Семьон Яковлевич?
— Тъй, тъй, знак — каза някой от тълпата.
— Още един фунт й дай, давай — не мирясваше Семьон Яковлевич.
— Господи, господи! — въздишаха и се кръстеха хората. — Знак не, ами знак!
— Занапред подсладете сърцето си с доброта и милост, пък тогава ходете да се жалите от чадата си, дето са плът от плътта ви, тъй трябва да се разбира тая емблема — тихо, но самодоволно изрече лишеният днес от чай възпълен калугер от манастира, когото засегнатото самолюбие бе подтикнало да се нагърби с тълкование.
— Какви ги говориш, отче — озъби се внезапно вдовицата, — че те мен примка ми метнаха на врата и в огъня ме повлякоха, кога стана пожар у Верхишини. Умряла котка ми сложиха в скрина, сиреч на всякакво безчинство са готови…
— Вън, вън! — размаха внезапно ръце Семьон Яковлевич. Псалтът и момчурлякът изскочиха от оградката. Псалтът хвана вдовицата под ръка и тя примирено се помъкна навън, озъртайки се към дарените глави захар, които мъкнеше подире й момчурлякът.
— Едната да й се вземе, вземи я! — нареди Семьон Яковлевич на останалия при него дюлгерин. Оня хукна подире им и след известно време тримата слуги се върнаха, носейки обратно подарената веднъж, но отнета впоследствие глава захар; другите три обаче си ги отнесе.
— Семьон Яковлевич — раздаде се нечий глас отзад, откъм вратата, — птица видях насъне, врана, излетя от водата и литна в огъня. Какво ли ще значи тоя сън?
— На студ е — произнесе се Семьон Яковлевич.
— Семьон Яковлевич, ама защо тъй нищо не ми отговорихте, толкова отдавна ме интересувате — пак се обади нашата дама.
— Питай! — Семьон Яковлевич не й обърна никакво внимание и внезапно посочи коленичилия помешчик.
Калугерът от манастира, на когото бе казано да попита, важно се приближи до помешчика.
— Какъв е грехът ви? И не ви ли е наредено да изпълните нещо?
— Да не посягам, да не давам воля на ръцете си — пресипнало отвърна помешчикът.
— Изпълнихте ли го? — попита калугерът.
— Не мога го изпълни, надделява ми силата.
— Вън, вън! С метлата, с метлата! — размаха ръце Семьон Яковлевич. Помешчикът не дочака изпълнението на наказанието, скочи и изхвърча от стаята.
— Жълтица оставиха на мястото си, значи — провъзгласи калугерът, вдигайки от пода един наполеон.
— Ей на тоя! — посочи с пръст търговеца със стоте хиляди Семьон Яковлевич. Богаташът не посмя да откаже и го взе.
— Пари при пари отиват — не се стърпя калугерът.
— А на тоя му налей със захар — тоя път Семьон Яковлевич най-внезапно беше посочил Маврикий Николаевич. Слугата наля чай и по погрешка го поднесе на франта с пенснето.
— На дългия, на дългия — поправи го Семьон Яковлевич. Маврикий Николаевич пое чашата, кимна с глава по военному и взе да пие. Не знам защо, всички наши се запревиваха от смях.
— Маврикий Николаевич — внезапно се обърна към него Лиза, — онзи, коленичилият господин, си отиде, хайде, коленичете на негово място.
Маврикий Николаевич я погледна с недоумение.
— Моля ви, ще ми направите голямо удоволствие. Чувате ли какво ви казвам, Маврикий Николаевич — продължи тя забързано, но настойчиво, упорито, разпалено, — застанете на колене, непременно искам да ви видя как ще стоите на колене. Ако не коленичите — хич да не ми се мяркате. Искам го, чувате ли, искам го от вас!…
Не знам какво е имала предвид, но искането й беше настойчиво, неумолимо и самата тя сякаш не беше на себе си. Както ще видим впоследствие, Маврикий Николаевич тълкуваше тия й особено зачестили в последно време капризи като изблици на сляпа омраза към него и не че от злоба — напротив, тя го почиташе, обичаше и уважаваше и той го знаеше, — а от някаква странна несъзнателна омраза, с която в някои мигове не успяваше да се справи.
Той мълчаливо даде чашата си на някаква бабичка отзад, отвори вратичката, без никаква покана прекрачи в интимната половина на Семьон Яковлевич и коленичи по средата на стаята пред очите на всички. Мисля си, че деликатният и простодушен човек бе дълбоко потресен от грубата, подигравателна постъпка на Лиза. Помислил си беше може би, че виждайки публичното му унижение, за което толкова бе настоявала, тя ще се засрами. Разбира се, никой друг освен него не би се наел да вразумява една жена по тоя наивен и рискован начин. Той стоеше на колене с невъзмутим, важен израз на лицето, дълъг, непохватен, смешен. Но нашите не се смееха: неочаквано разигралата се сцена бе предизвикала неприятен ефект. Всички гледаха Лиза.