— Елей, елей! — промърмори Семьон Яковлевич.
Лиза внезапно пребледня, извика, изохка и се втурна през оградката. И отново се разигра една кратка истерична сцена: тя хвана с две ръце Маврикий Николаевич за лакътя и с все сили го задърпа да стане.
— Ставайте, ставайте! — викаше тя, сякаш не беше на себе си. — Веднага, веднага станете! Как посмяхте да коленичите!
Маврикий Николаевич се изправи. Тя се вкопчи в ръцете му малко над лактите и втренчено го загледа в очите. В погледа й имаше страх.
— Миливзори, миливзори! — повтори още веднъж Семьон Яковлевич.
Най-сетне Лиза измъкна Маврикий Николаевич при нас, отсам оградката. И изведнъж всички се раздвижиха. Вероятно в желанието си да отклони вниманието на друга страна, дамата от нашата каляска вече за трети път се обърна към Семьон Яковлевич със звънкото си пискливо гласче и със същата превзета усмивка:
— Че защо тъй, Семьон Яковлевич, мигар няма и на мен да заръчате нещо? Аз пък толкова разчитах на вас.
— Я върви на майка си в…! — ревна изведнъж Семьон Яковлевич, употребявайки една крайно нецензурна дума. Произнесъл я бе свирепо и ужасяващо членоразделно. Дамите се разпищяха и стремглаво хукнаха навън, кавалерите избухнаха в хомеричен смях. Тъй свърши експедицията ни до Семьон Яковлевич.
Но разправят, че точно тогава станало още нещо крайно загадъчно, заради което впрочем — признавам си — се спрях толкова подробно на това пътуване.
Разправяха, че в настъпилата бъркотия, когато всички вкупом бяха хукнали навън, Лиза (под ръка с Маврикий Николаевич) изведнъж се сблъскала на вратата с Николай Всеволодович. А трябва да кажа, че от онази неделя, от припадъка й насам, макар и да се бяха виждали неведнъж, не си бяха разменили нито дума. Видях как се сблъскаха на вратата: дори ми се видя, че поспряха за миг и някак странно се спогледаха. Но може само така да ми се е сторило в блъсканицата. Твърдяха обаче, и то напълно сериозно, че като се споглеждали, Лиза бързо вдигнала ръка, почти замахнала да удари Николай Всеволодович и сигурно щяла да го удари, ако не се бил дръпнал навреме. Може би не й е харесал изразът на лицето му или някаква негова усмивка, особено пък след епизода с Маврикий Николаевич. Признавам, че лично аз не видях нищо подобно, но всички останали твърдяха, че били видели, макар че в суматохата не са могли да видят всички, а само някои. Аз във всеки случай тогава не го повярвах. Помня обаче, че на връщане през целия път Николай Всеволодович беше малко блед.
III
Почти по същото време и същия този ден най-сетне се бе състояла срещата на Степан Трофимович с Варвара Петровна. Тази среща тя отдавна си я бе наумила, отдавна бе предизвестила бившия си приятел, но, кой знае защо, все я беше отлагала. Срещата стана в Скворешники. Варвара Петровна беше пристегнала в крайградската си къща потънала в грижи и беше заета до гуша: вчера окончателно бе решено предстоящият празник да се състои в къщата на предводителшата. Но Варвара Петровна моментално си беше направила сметката, че нищо не й пречи след тоя празник да уреди друго, свое тържество, вече в Скворешники, и отново да събере целия град. Тогава вече всички щяха да се убедят на дело чий дом е по-добър, кой има по-изискан вкус и къде умеят по-добре да посрещат. Въобще човек просто не можеше да я познае. Къде се беше дянала предишната непристъпна „възвишена дама“ (изразът е на Степан Трофимович)? Как се беше превърнала в най-обикновена капризна светска жена? Впрочем може би само изглеждаше така.
Пристигайки в празната къща, тя обиколи стаите, съпровождана от стария си верен Алексей Егорович и Фомушка — една безкрайно оправна личност и специалист по декоративната част. Обиколиха и взеха да се съвещават: кои мебели да се донесат от градската къща; къде да се поставят; как е най-удобно да се постъпи с оранжерията и цветята; къде да се поставят нови драперии; къде да бъде бюфетът и дали стига един, или ще трябва два и прочие, и прочие. И тъкмо в разгара на обсъждането изведнъж й беше хрумнало да прати каретата за Степан Трофимович.