— Молба ли? Хм, моля, заповядайте, чакам и признавам — с любопитство. И въобще, искам да добавя, вие доста ме озадачавате, Пьотър Степанович.
Фон Лембке явно малко се развълнува. Пьотър Степанович прехвърли крак върху крак.
— В Петербург — почна той — бях откровен за много неща, но за някои — за това например (почука с пръст по „Светлата личност“) — премълчах, първо, защото не си го заслужават и, второ, защото съм говорил само за това, за което ме питаха. В този смисъл аз не обичам да се навирам самичък; и в това виждам разликата между подлеца и честния човек, притиснат чисто и просто от обстоятелствата… С една дума, стига за това. Е, а сега… сега, когато тези глупаци, ами когато това вече е излязло на бял свят и е в ръцете ви и виждам, че нищо няма да остане скрито от вас — защото имате око и човек не може да ви преметне, а тези глупаци, значи, продължават, аз… аз… тъй де, какво толкоз, с една дума, дошъл съм да ви помоля да спасите един човек, един глупак, може би дори луд, да го спасите в името на неговата младост, на нещастията му, в името на вашата хуманност… тъй де, в края на краищата хуманността ви не се простира само в романите, които собственоръчно изготвяте! — нетърпеливо завърши той речта си с тоя груб сарказъм.
С една дума, веднага си пролича, че това е един човек прям, но неумел и неполитичен, поради изблика на хуманни чувства и прекомерната си може би деликатност, един човек не особено умен, както моментално и изключително тънко го прецени Фон Лембке и за какъвто всъщност отдавна го смяташе, особено през последната седмица, когато насаме в кабинета си и особено нощем с всички сили го беше ругал заради необяснимите му успехи пред Юлия Михайловна.
— За кого се застъпвате и какво означава всичко това? — отново се осведоми той, мъчейки се да скрие любопитството си.
— За… за… дявол да го вземе… Какво да правя, като ви вярвам! Какво да правя, като ви имам за най-благороден човек и главното — схватлив… способен, тоест да схване… дявол да го вземе…
Горкичкият, очевидно просто не можеше да се овладее.
— Разберете ме най-сетне — продължаваше той, — разберете, че съобщавайки ви името му, аз всъщност го предавам; предавам го, нали? Не е ли тъй?
— Но как бих могъл да отгатна, щом не се решавате да ми го назовете?
— Там е работата я, ето, веднага ще ударите човека с тая ваша логика, дявол да го вземе… ох, дявол да го вземе… тая „Светла личност“, тоя „студент“ е Шатов… това е то всичко!
— Шатов ли? Тоест как така Шатов?
— „Студентът“, за когото се споменава тук, е Шатов. Той е тукашен; бивш крепостен, онзи, дето удари шамара.
— Знам, знам! — присви очи Лембке. — Но ако позволите, какво е собствено обвинението срещу него и, най-важното, за какво ходатайствате вие?
— Да го спасите ви моля, не разбирате ли! От осем години се знаем, приятел ми е бил, да речем — напираше Пьотър Степанович. — Впрочем не съм дошъл да ви давам отчет за миналото си — махна той с ръка, — важното е, че всичко това е една мизерия, това са трима души и половина, а с тия в странство и десет няма да се съберат, разбирате ли, а главното е, че разчитах на вашата хуманност, на ума ви. Че ще вникнете и ще представите цялата работа каквато си е, а не като кой знае какво, сиреч като една глупашка мечта на побъркан… от нещастия, от непрекъснати нещастия човек, а не като, дявол знае какъв, небивал противодържавен заговор!…
Той почти се задъхваше.
— Хм! Виждам, че вината за тия позиви с брадвата е негова — почти величествено заключи Лембке, — ако позволите обаче, щом е бил самичък, как е могъл да ги разпространи и тук, и в провинцията, и даже в Х-ска губерния, и… и най-сетне, главното — откъде ги е взел?
— Ами нали ви казвам, че очевидно са всичко на всичко пет души, хайде, нека са десет, зная ли аз?
— Вие ли не знаете?
— Че откъде ще зная, дявол да го вземе!
— Да, ама ето че знаете, че Шатов е един от участниците.
— Ох! — махна с ръка Пьотър Степанович, сякаш бранейки се от неумолимата прозорливост на събеседника си. — Добре, слушайте, сега ще ви кажа цялата истина: за прокламациите не знам нищо, тоест буквално нищо, дявол да го вземе, разбирате ли какво значи нищо?… Добре, добре, подпоручикът и още един-двама, някой от града… и Шатов може би, може и още някой, и това е то, казвам ви — глупост, мизерия… но аз съм дошъл заради Шатов, той трябва да се спасява, защото това стихотворение е негово, негово собствено съчинение и чрез него е напечатано в странство: това е, което го зная със сигурност, а за прокламациите не зная буквално нищо.