— Щом стиховете са негови, негови са сигурно и прокламациите. Какви данни обаче ви карат да подозирате господин Шатов?
Пьотър Степанович изглеждаше като един окончателно изкаран от релсите човек. Той измъкна от джоба си портфейла, изрови отвътре някаква бележка и я хвърли на масата.
— На ви ги данните! — викна той. Лембке разгъна бележката — оказа се съвсем късичка, всичко на всичко два реда, писана преди половин година и явно предназначена за изпращане в странство:
„Не мога да отпечатам «Светлата личност» тук и изобщо нищо не мога; печатайте я в странство.
Лембке се вторачи в Пьотър Степанович. Варвара Петровна правилно беше казала, че в погледа му има нещо овнешко, особено пък понякога.
— Тоест това означава — задъхваше се Пьотър Степанович, — това означава, че го е писал тук, още преди половин година, но не е могъл да го отпечата — сигурно е имал предвид някоя тайна печатница — и затова моли да му го отпечатат в странство… Не е ли ясно?
— За ясно е ясно, но към кого се обръща — това не е ясно — произнесе се Лембке с една извънредно хитра ирония.
— Към кого, към Кирилов, разбира се! Бележката е за Кирилов… Мигар не го знаехте? Най-глупавото е, че сигурно отдавна знаете и за стихотворението, и за всичко, а само пред мен се правите, че не знаете! Откъде ги имате тия стихове? Дошли са отнякъде, намерили сте начин! В такъв случай защо ме мъчите?
Той трескаво взе да бърше потта от челото си с кърпа.
— Може и да зная нещичко… — умело се изплъзна Лембке — но кой е този Кирилов?
— Нали ви казвам, инженер, не е тукашен, беше секундант на Ставрогин, маниак, побъркан човек, вашият подпоручик наистина може просто да е препил, ама тоя е напълно луд — напълно, гарантирам ви го. Ех, Андрей Антонович, да знаеше правителството какво представляват тия хора — ама без изключение, с пръст не би ги бутнало, ами всички до един в лудницата, и точка! Ох, нагледал съм се на конгресите им в Швейцария.
— Откъдето управляват тукашното движение, нали?
— Кои са те, дето управляват? Трима души и половина. Да им умреш и на управлението, и на всичкото! Да не говорим пък за това тукашното движение. Тия прокламацийки ли са им движението? Вижте само кои са завербуваните — един впиянчен подпоручик и двама-трима студенти! Вие сте умен човек, отговорете си! Защо не завербуват някои по-сериозни хора, ами само студенти и разни двайсет и две годишни пикльовци? Пък и колко ли са? Един милион копои душат подире им, а колцина намериха? Седем души. Нали ви казвам — да им умреш и на движението, и на управлението.
Лембке внимателно слушаше, но с един израз, който говореше: „Разправяй ги ти тия на старата ми шапка.“
— Но моля ви се, вие благоволихте да кажете, че бележката била адресирана за странство; но тук няма адрес. Отде ви е известно, че бележката е за господин Кирилов и за странство… и най-сетне, че действително е писана собственоръчно от господин Шатов?
— Че вземете нещо, дето е писал Шатов, и сверете. В канцеларията ви непременно ще се намери нещо с неговия почерк. А що се отнася до Кирилов — самият той ми я показа още навремето.
— Излиза, значи, че и вие…
— Е, да де, да, разбира се, излиза, че и аз. Аз и други работи съм виждал там. А колкото до стиховете — тях уж лично покойният Херцен ги бил посветил на Шатов още когато нашият се скиташе из странство — нещо като спомен от срещата, един вид похвала, препоръка, а Шатов… ох, дявол да го вземе… С една дума, Шатов ги разпространява сред младежта. Един вид мнението на самия Херцен.
— Тъй, тъй, тъй — схвана най-сетне и Лембке, — затова се чудя аз: хайде, прокламациите вече ясно, а от къде на къде стихове!
— Вие няма да разберете! Ама и аз съм един, дето съм се раздрънкал тъкмо пред вас! Вижте какво, недейте закача Шатов, а другите да вървят по дяволите! Барабар с тоя Кирилов, дето сега се спотайва в къщата на Филипов, където впрочем се спотайва и Шатов. Те мен не ме обичат, защото съм се бил върнал… но ако ми обещаете за Шатов, другите на тепсия ще ви ги поднеса до един. Разчитайте на мен, Андрей Антонович! Цялата тая жалка тайфа аз я виждам — девет-десет човека. И без това ги следя, за себе си. Трима вече ги зная — Шатов, Кирилов и онзи подпоручика. И останалите вече съм ги надушил, но… впрочем разчитайте на моя нюх. Нали ви казах, същото беше в Х-ска губерния — пипнаха двама студенти, един гимназист, двама двайсетгодишни дворяни, един учител и един шейсетгодишен, оглупял от пиянство запасен майор и туй им беше то всичкото и бъдете сигурен, че е всичкото. Там дори се учудиха, че това било всичкото. Но ми трябват шест дни; направил съм си сметката — след шест дни, не по-рано. Ако искате някакъв резултат, не ги закачайте още шест дни и ги имате от мен като по поръчка. Но закачите ли ги по-рано, птичките ще се разхвърчат. Само ми обещайте за Шатов. Да знаете, всичкото това го правя само заради Шатов… Най-доброто би било да го повикате тайно, ако ще и тук, в кабинета си, и да го поизпитате, приповдигайки малко завесата… Макар да съм сигурен, че самият той ще се хвърли в краката ви и ще се разплаче! Това е един изнервен, нещастен човек. Какво искате — жена му се шляе със Ставрогин. Вижте какво, вземете го под крилото си и той ще ви разкаже всичко. Но ми трябват шест дни… А главното, главното — нито думица на Юлия Михайловна. Пълно мълчание. Можете ли да мълчите?