— Какво? — ококори се Лембке. — Ама вие мигар нищо не сте… разкрили пред Юлия Михайловна?
— Пред нея? Боже съхрани и помилуй! Ех, Андрей Антонович! Вижте какво ще ви кажа: много ценя приятелството й, много я уважавам… и тъй нататък, значи… но тия грешки аз не ги правя. Не й противореча, защото да й се противоречи е опасно, вие впрочем го знаете. Възможно е да съм й подметнал нещичко, защото тя го обича това, но да й разказвам, както сега на вас с имена или нещо друго — за кого ме вземате, моля ви се! Че аз защо се обръщам сега към вас? Защото сте мъж, все пак сериозен човек, с опит, дето се казва — стара служба. Виждали сте ги всякакви. В тия работи сте врели и кипели, още от Петербург знаете наизуст всяка стъпка. Че аз само да спомена пред нея тия две имена например, тя тъй ще удари барабана, че… Нали знаете, че си е наумила чак Петербург да смайва оттука. Не-е, много е припряна, ама много.
— Да, тя си го има малко тоя луфт — не без удоволствие измърмори Андрей Антонович, ужасявайки се същевременно, че тоя простак се осмелява да се изразява за Юлия Михайловна прекалено свободно. На Пьотър Степанович обаче вероятно му се струваше, че това е малко и че трябва още да натисне педала, та още да поласкае и съвсем да покори Лембката.
— Именно луфт — потвърди той, — тя може да е жена гениална и, да го кажем — литературна, но — ще подплаши пилците. Не шест дни, шест часа няма да издържи. Ех, Андрей Антонович, не искайте от една жена шестдневен срок! Нали ми признавате известна опитност, тоест не изобщо, а само по тази част; и аз не съм вчерашен и го знаете, че не съм вчерашен. Тия шест дни не ви ги искам от слободия, а защото са ми нужни.
— Чух, че… — не се решаваше да изкаже мисълта си Лембке, — чух, че връщайки се от странство, сте изявили където трябва… нещо като разкаяние?
— Каквото било — било.
— Аз също, разбира се, не бих желал да навлизам… но все ми се струваше, че досега тук говорехте в един съвсем друг стил, за християнската вяра например, за обществената наредба и най-сетне за правителството…
— Какво значение има какво говоря. Аз и сега го говоря същото, само че тия идеи не трябва да се прокарват така, както са тръгнали тия глупаци, там е работата. Тъй де, какво от това, че някой ухапал някого по рамото? Нали и вие се съгласихте с мен, само дето казвахте, че било рано.
— Аз не с това бях съгласен и не за това казвах, че е рано.
— Ама вие май всяка дума слагате на кантара, хе-хе! Предпазлив човек! — развесели се изведнъж Пьотър Степанович. — Вижте какво, драги, ами че нали трябваше да се опознаем. Тъкмо затова ви говорех в тоя моя стил. Да не мислите, че само с вас, с мнозина съм се запознавал по тоя начин. Може пък да съм искал да ви опозная характера.
— Че защо ще ви е моят характер?
— Де да знам защо (пак се разсмя). Вижте какво, скъпи и многоуважаеми Андрей Антонович, вие сте хитър, но дотам още не се е стигнало и сигурно няма да се стигне, разбирате ли ме? Може би ме разбирате? Като се върнах от странство, аз наистина дадох обясненията си там, където трябва — не знам наистина защо човек с известни убеждения да не действа в полза на искрените си убеждения… — но поне сега-засега от онова място не ми е възлагано нищо относно характера ви и прочие, поне засега не съм се нагърбвал с подобна задача. Ами съдете сам: можех ли например да не ви съобщавам тия две имена, а да ида направо горе, там, дето давах първоначалните си обяснения? И ако ще говорим за пари или някакви други изгоди, направо се минавам, защото сега благодарността ще я получите вие, а не аз. Но го правя единствено заради Шатов — благородно прибави Пьотър Степанович, — само заради Шатов, заради старото ни приятелство… е, а що се отнася до другото, като вземете перото да пишете дотам… е, може да драснете една похвала, ако поискате… няма да ви противореча, нали, хе-хе! Adieu обаче, заседях се при вас, пък и не биваше да дрънкам толкова! — прибави той доста мило и стана от дивана.