— Е, щом е тъй, значи и сега е същото.
— Най-вече защото е крайно просташко. Защото ония са начетени хора, едва ли пишат по този начин.
— Да, да, да…
— Ами ако някой наистина иска да съобщи?
— Изключено — сухо отряза Пьотър Степанович. — Какво значи тая телеграма от Третото отделение и тая пенсия? Очевиден пасквил.
— Да, да — засрами се Лембке.
— Вижте какво, я ми го дайте това на мен. Със сигурност ще ви го намеря кой е. Преди тях ще го намеря.
— Вземете го — съгласи се Лембке след известно впрочем колебание.
— Показвали ли сте го някому?
— Не, как може, никому.
— Сиреч и на Юлия Михайловна?
— Пази боже! И за бога, и вие не й го показвайте! — викна Лембке изплашено. — Тя ще бъде потресена… и ужасно ще ми се разсърди.
— Да, вие пръв ще си изпатите, ще каже, че сте си го заслужили, щом ви пишат по тоя начин. Знаем я женската логика. Е, хайде, довиждане. Може би още след три-четири дни ще ви представя тоя съчинител. Не забравяйте обаче уговорката ни!
IV
Пьотър Степанович може и да не беше глупав човек, но Федка Каторжника вярно беше казал за него, че „какъвто си го измисли човека — за такъв го води“. И сега беше излязъл от Фон Лембке, напълно сигурен, че поне шест дни са му в кърпа вързани, а тоя срок му бе крайно необходим. Но се лъжеше, защото всичко се градеше на това, че от самото начало си беше „измислил“ Андрей Антонович като един пълен глупак.
А като всички болезнено мнителни хора Андрей Антонович първоначално посрещаше всяко излизане от прага на неизвестността със страшна радост и доверие. Независимо от някои затруднения и усложнения новият обрат на нещата отначало му изглеждаше твърде привлекателен. Най-малкото — разсейваха се досегашните съмнения. Освен това толкова се бе изморил през последните два дни, толкова измъчен и безпомощен се чувстваше, че душата му по неволя жадуваше за малко спокойствие. Но, уви, не мина много време и той отново се разтревожи. Продължителният престой в Петербург бе оставил в душата му неизличими следи. Официалната, че дори и поверителната история на „новото поколение“ му бе твърде добре известна — беше любопитен човек и колекционираше прокламации, — но тъй и не бе разбрал същината й. А сега се чувстваше като в истински дебри: с всичките си инстинкти усещаше, че в думите на Пьотър Степанович има някакво изключително несъответствие, нещо извън всички форми и условия. „Същевременно обаче — разсъждаваше той, губейки се в догадки — един дявол знае какво става в това «ново поколение».“
И като че ли нарочно тъкмо в тоя момент Блюм отново се появи на вратата. Дебнал беше само да си излезе Пьотър Степанович. Тоя Блюм се падаше дори някакъв далечен роднина на Андрей Антонович, но този факт открай време най-старателно се укриваше. Моля читателя за извинение, но ще трябва да отделя на тая жалка личност поне няколко думи. Блюм беше от породата на „изпадналите немци“ — и не поради пълната си некадърност, а просто неизвестно защо. „Изпадналите немци“ не са мит, а действително съществуват и дори си имат в Русия своя собствена физиономия. Андрей Антонович цял живот бе изпитвал към него трогателно съчувствие и със собственото си издигане, доколкото можеше, издигаше на някоя подведомствена службица и него; но на Блюм все не му вървеше. Ту ще съкратят тъкмо тоя щат, ту ще се смени началството, а веднъж насмалко да го дадат под съд покрай другите. Беше изпълнителен, но някак прекомерно, в ущърб на себе си мрачен; беше висок, прегърбен, рижав, вечно умърлушен, че и сантиментален дори, изобщо — смачкан, но това не му пречеше да е упорит и настойчив като истински вол — макар винаги не на място. И той, и жена му, и многобройната му челяд изпитваха към Андрей Антонович дългогодишна и благоговейна привързаност. Андрей Антонович беше единственият човек, който го обичаше. Юлия Михайловна моментално го бе бракувала, но и тя не успя да прекърши тая привързаност на мъжа си. Впрочем това бе първата им съпружеска кавга, и то веднага след сватбата, още през първите медени дни, когато най-неочаквано се беше натъкнала на старателно укривания до момента Блюм и на оскърбителната тайна на роднинството. Андрей Антонович го бе ударил на молба, по най-трогателен начин разказа цялата история на Блюм и тяхното приятелство, започнало още от детските години, но Юлия Михайловна се смяташе навеки опозорена и дори пусна в ход припадъците. Фон Лембке обаче не отстъпи ни на йота и заяви, че за нищо на света няма да изостави Блюм и няма да го разкара, тъй че накрая тя дори се учуди и се видя принудена да разреши съществуването му. Решено бе обаче, че тайната за роднинството ще се пази — стига да е възможно — още по-строго, отколкото досега, и че Блюм ще си смени дори имената, тъй като по едно съвпадение и той се казваше Андрей Антонович. В града Блюм не направи никакви визити, дори не се запозна с никого с изключение на аптекаря — също немец, и заживя както винаги скъпернически и усамотено. Литературните прегрешения на Андрей Антонович отдавна не бяха тайна за него. Нещо повече, той май беше единственият участник в тайните литературни четения на своя патрон и по шест часа наред седеше като истукан, потеше се и с все сили се напъваше да не заспи и да се усмихва, слушайки романа. И само у дома си заедно със своята кльощава и дългокрака съпруга оплакваха своя благодетел заради тая му злочеста слабост към руската литература.