— Най-искрено ви благодаря — с чувство каза Кармазинов, стискайки му ръцете.
„Ще свариш, плъх неден, да избягаш от кораба! — мислеше си Пьотър Степанович, излизайки на улицата. — Е, щом и тоя «почти държавен ум» толкова сериозно се осведомява за деня и часа и тъй почтително благодари за полученото сведение, какво ни остава на нас, освен да си вярваме. (Ухили се.) Хм! А тоя наистина не е най-глупавият от тях и… чисто и просто един побягнал плъх; такива не правят доноси!“
И хукна към улица „Богоявленская“, към къщата на Филипов.
VI
Пьотър Степанович се отби най-напред при Кирилов. Завари го както обикновено самичък — стоеше по средата на стаята и правеше гимнастика, сиреч беше разкрачил крака и въртеше по някакъв особен начин ръце над главата си. На пода се търкаляше топка. Масата още не бе разтребена от закуска, но чаят беше вече изстинал. Пьотър Степанович се спря за малко на прага.
— Виждам, че полагате доста грижи за здравето си — каза той високо и весело, влизайки в стаята, — ех, че хубава топка, гледай как подскача! И тя ли е за гимнастика?
Кирилов надяна сюртука си.
— Да, и тя е за здравето — избъбри той сухо, — сядайте.
— Впрочем аз съвсем за малко. А впрочем защо не, ще седна. Здравето си е здраве, но съм дошъл да ви напомня за нашето споразумение. Наближава, тъй да се каже, да удари часът — завърши той, правейки неумел опит да се пошегува.
— Кое споразумение?
— Как кое споразумение? — сепна се Пьотър Степанович и дори се изплаши.
— Това не е споразумение и не е задължение, не съм обвързан с нищо, грешка от ваша страна.
— Чакайте, ама какво е това от вас? — чак подскочи Пьотър Степанович.
— Такава е волята ми.
— Каква е тя?
— Предишната.
— Тоест как да го разбираме? Значи ли това, че държите на по-предните си намерения?
— Значи. Само споразумение няма и не е имало никакво обвързване. Такава е била волята ми и сега пак — единствено моята воля решава.
Кирилов обясняваше троснато и презрително.
— Добре де, добре, нека нашата воля да си решава, стига да не си промени решението — с израз на задоволство седна на мястото си Пьотър Степанович. — Вие пък се хващате за думата. И изобщо напоследък сте станали много крив, аз затова избягвах да дохождам. Бях впрочем напълно сигурен, че не ще измените.
— Никак не ви обичам вас; но бъдете напълно сигурен. Макар че измени, не измени — не признавам.
— Вижте какво сега — отново се засуети Пьотър Степанович, — все пак би трябвало да си поговорим за някои неща, та да не станат грешки. Работата изисква точност, а вие ужасно ме стряскате с тия ваши приказки. Съгласен ли сте да поговорим?
— Говорете — отсече Кирилов и заби поглед в ъгъла.
— Вие вече отдавна сте решили да сложите край на живота си… тоест имахте такова намерение. Правилно ли се изразих? Не бъркам ли нещо?
— И сега имам.
— Прекрасно. При това не забравяйте, че никой не ви е принуждавал!
— Има си хас! Колко глупаво говорите.
— Правилно, правилно; много глупаво се изразих. Не ще и дума, че би било крайно глупаво да ви принуждават за подобно нещо. Но да продължим: вие бяхте член на организацията още при старата й наредба и още тогава сте го признали пред един неин член.
— Нищо не съм признавал, а просто му казах.
— Тъй де, тъй. То би било смешно да си „признавате“, това да не е изповед? Просто сте му казали, чудесно.
— Не, не е чудесно, защото много дърдорите. Нито съм длъжен да ви давам отчет, нито сте тоя, който ще разбере мойта идея. Искам да сложа край на живота си, защото имам такава идея, защото не желая страха от смъртта, защото… защото това не е ваша работа… Какво? Чай ли искате? Студен е. Чакайте, ще ви дам друга чаша.
Пьотър Степанович наистина бе посегнал за чайника и търсеше празна чаша. Кирилов отиде до долапа и донесе чиста чаша.
— Току-що закусвах у Кармазинов — каза гостът, — после се изпотих от приказките му, после тичах за насам и пак се изпотих, страшно ожаднях.
— Пийте. Хубаво е студен чай.
Кирилов пак седна на стола и заби поглед в ъгъла.
— В организацията възникна мисълта — продължи той със същия тон, — че мога да съм й полезен, ако се самоубия, и че когато забъркате тук нещо и почнат да търсят виновните, ще се застрелям и ще оставя писмо, че аз съм го направил, тъй че година да не могат да ви подозират.
— Поне няколко дни; но и един да е — пак е от полза.
— Добре. В този смисъл ми казаха, че ако искам — да почакам. Казах им, че ще почакам, докато организацията го насрочи, защото ми е все едно.
— Да, но спомнете си, че се задължихте по никой начин да не съчинявате предсмъртното си писмо без мен и веднага щом пристигнете в Русия, да сте на мое… с една дума, на мое разположение, тоест единствено за случая, естествено, а във всяко друго отношение сте, разбира се, свободен — почти любезно прибави Пьотър Степанович.