Обикновено, избъбряйки подобен монолог (а туй се случваше често с него), Шатов грабваше шапката си и хукваше към вратата, бидейки напълно сигурен, че сега вече всичко е свършено и че той напълно и навеки е скъсал приятелските си отношения със Степан Трофимович. Но оня винаги съумяваше да го спре навреме.
— А бива ли сега да се помирим, а, Шатов, след всички тия мили думици? — казваше той и благодушно му подаваше ръка от креслото.
Недодяланият, но стеснителен Шатов не обичаше нежностите. Външно бе човек груб, но отвътре, види се, самата деликатност. Макар и често да губеше мярка, самият той пръв страдаше от това. Измърморваше си нещо под носа в отговор на призива на Степан Трофимович и попристъпяйки по мечешки от крак на крак, внезапно и неочаквано се усмихваше, оставяше шапката и сядаше на същия стол, упорито загледан в земята. То се знае, донасяше се вино и Степан Трофимович провъзгласяваше някакъв подходящ тост, та било например в чест на някои от старите дейци.
Глава втора
Принц Хари. Годежът
I
Имаше още едно лице на този свят, към което Варвара Петровна бе привързана не по-малко, отколкото към Степан Трофимович — единственият й син Николай Всеволодович Ставрогин. Тъкмо за него бе повикан като възпитател Степан Трофимович. Момчето бе тогава осемгодишно, а баща му, лекомисленият генерал Ставрогин, по това време живееше вече отделно от майчето, тъй че детето отрасна единствено под нейната опека. Трябва да му се признае на Степан Трофимович, съумял беше да привърже към себе си своя възпитаник. Цялата му тайна се състоеше в това, че самият той беше едно дете. Мен тогава още ме нямаше, а той постоянно се нуждаеше от близък приятел. И не се беше поколебал истински да се сближи с едно такова мъничко същество веднага щом малко от малко беше поотраснало. Тъй естествено се бяха стекли нещата, че помежду им нямаше ни най-малкото разстояние. Той неведнъж беше будил своя десет– или единайсетгодишен приятел през нощта, само и само за да му излее и изплаче със сълзи обидите си или да му разкрие някоя домашна тайна, без да си дава сметка, че това е пък съвсем нередно. Хвърляха се в прегръдките си и плачеха. За майка си момчето знаеше, че много го обича, но самото то едва ли я обичаше много. Тя малко говореше с него, рядкост бе да го ограничеше в нещо, но то винаги и някак болезнено усещаше внимателния й поглед. Впрочем относно обучението и нравственото развитие майка му изцяло се бе доверила на Степан Трофимович. Тогава тя още напълно му вярваше. Педагогът, види се, беше поразстроил нервите на своя възпитаник. Когато на шестнайсетата му година го бяха отвели в лицея, бе хилав и блед, странно тих и унесен. (Впоследствие се отличаваше с изключителна физическа сила.) И хвърляйки се нощем в прегръдките си, приятелите, види се, не са проливали сълзи само заради някакви домашни истории. Степан Трофимович бе успял да докосне най-тънките струни в душата на приятеля си и да събуди у него първото, още неопределено усещане за онази предвечна, свещена тъга, вкусили веднъж от която, изпитали я веднъж, някои избрани души после никога няма да заменят за евтино удовлетворение. (Има ги такива любители, които скъпят тая тъга повече от най-радикалното удовлетворение, ако такова изобщо би било възможно.) Но във всеки случай беше хубаво, че неопереното още пиле и наставника му, макар и късно, но ги бяха разлъчили.
Първите две години момъкът си идваше през ваканциите. А когато Варвара Петровна и Степан Трофимович бяха в Петербург, понякога присъствал на урежданите от майчето литературни вечери, слушал и наблюдавал. Говорел малко и си бил все тъй свит и стеснителен. Към Степан Трофимович се отнасял с предишното нежно внимание, но вече някак по-сдържано: на високи теми и за минали спомени отбягвал, види се, да заговаря. Завършвайки учението, съгласно майчината воля, постъпи във войската и скоро бе зачислен в един от елитните гвардейски конни полкове. Да се покаже на мамичка с мундира, не дойде и взе рядко да се обажда от Петербург. Пари Варвара Петровна му пращаше с широка ръка, въпреки че след реформата приходът от имението спадна дотам, че на първо време го нямаше и половината от предишния приход. Но от дългите икономии тя впрочем беше натрупала добри пари. С голям интерес следеше успехите на сина си във висшето петербургско общество — където не бе преуспяла тя, беше преуспял младият богат и многообещаващ офицер. Възобновил беше такива познанства, за които тя вече не можеше дори да мечтае, и навред му бяха оказали радушен прием. Но твърде скоро до Варвара Петровна взеха да стигат доста странни слухове: най-неочаквано и някак безогледно момъкът му беше отпуснал края. Не, не че го ударил на карти или пиянство, но се разправяха чудесии за дивата му разюзданост, за някакви хора, които стъпкал с конете си, за някаква зверска постъпка спрямо някаква дама от доброто общество, с която бил имал връзка, а после я оскърбил публично. Нещо дори твърде откровено мръснишко имаше в тази история. На туй отгоре добавяха, че бил същински бретьор, заяждал се и обиждал заради едното удоволствие да обиди. Варвара Петровна се тревожеше и страдаше. Степан Трофимович я уверяваше, че това са само първите бурни пориви на една изключително богата натура, морето щяло да се укроти и всичко това приличало на младините на принц Хари, на лудориите му с Фалстаф, Пойнс и мисис Куикли, описани от Шекспир. Тоя път Варвара Петровна не викна: „Вятър! Вятър!“, както напоследък много често бе почнала да подвиква на Степан Трофимович, а напротив, даде ухо на думите му, поиска да й се разтълкува подробно, дори взе Шекспир и с изключително внимание прочете безсмъртната хроника. Но хрониката не я успокои, пък и не намери кой знае каква прилика. Трескаво чакаше отговорите на някои свои писма. Отговорите не закъсняха; скоро се получи съдбоносната вест, че принц Хари имал почти един след друг два дуела, виновен бил от горе до долу и за двата, единия си противник убил на място, а другия осакатил и вследствие на тези му деяния го дали под съд. Делото свърши с разжалване в редник, лишаване от права и отпращане в един армейски пехотен полк, и пак добре, че му се размина с толкова.