— Ама че късмет! — провикна се Пьотър Степанович от прага. — Много ли сте болен?
Добродушният израз внезапно изчезна от лицето му; в очите му се мярна нещо злобно.
— Нищо подобно — нервно скочи Шатов, — здрав съм, само главата нещо…
Сякаш се беше малко объркал; ненадейното появяване на тоя гост явно го беше стреснало.
— Дано да е така, защото въпросът не търпи отлагане — бързо и някак властно почна Пьотър Степанович. — С ваше позволение ще седна (седна), пък и вие няма защо да стоите, седнете си на кревата, ха така. Днес, под предлог, че има рожден ден, у Виргински ще се съберат някои от нашите; впрочем няма да има хора от друга боя, взети са мерки. И ние с Николай Ставрогин ще бъдем. Като ви знам сегашните възгледи, не бих ви помъкнал натам… тоест не че ви нямаме доверие, а само с оглед да не се тормозите. Но тъй стана, че се налага да дойдете. Там ще е срещата ви с ония, с които окончателно ще решим по какъв начин да се оттеглите от организацията и на кого да предадете онова, което е у вас. Ще го направим незабелязано; ще ви дръпна в някое кьоше, защото ще има много хора, пък няма защо всички да знаят. Право да ви кажа, наложи ми се да поработя с ченето заради вас; но сега май и те са съгласни, разбира се, като предадете печатницата и документите. И оттам насетне сте свободен.
Шатов го изслуша намръщено и злобно. От одевешната му нервна уплаха нямаше и помен.
— Не се считам длъжен да давам отчет комуто и да било — троснато каза той, — никой не може да ме освобождава или да не ме освобождава.
— Не е точно така. Бяха ви доверени доста неща. Нямахте правото просто да скъсате. И най-сетне никога не сте го заявявали ясно и открито, тъй че сте ги държали в едно двусмислено положение.
— Още с връщането си ясно и недвусмислено им го заявих с писмо.
— Не, не е достатъчно ясно — спокойно възразяваше Пьотър Степанович, — аз например ви пратих „Светлата личност“, за да я отпечатате и да складирате екземплярите някъде тук у себе си; пратих ви и две прокламации. Върнахте ги с едно двусмислено, нищо неозначаващо писмо.
— Направо отказах да печатам.
— Да, но не направо. Пишете: „Не мога“, но не обяснявате поради каква причина. „Не мога“ не значи „не искам“. Можеше да се помисли, че не можете просто по материални причини. Така го и разбраха и счетоха, че все пак сте съгласен да продължавате връзката си с организацията, ще рече, отново биха могли да ви доверят нещо и следователно да се компрометират. Сега казват, че сте искали просто да ги заблудите, та получавайки някое важно съобщение, да направите донос. Защитавал съм ви с всички сили и представих писмения ви отказ като документ във ваша полза. Но след като сега го препрочетох, и аз трябваше да призная, че тия два реда са неясни и заблуждават.
— Значи, много грижливо сте пазили това писмо?
— Няма нищо страшно, че съм го запазил; то и сега е у мен.
— Е, тогава да вървят по дяволите тия ваши глупаци! — яростно кресна Шатов. — Ако щат да си мислят, че ще направя донос, какво ме интересува! Бих желал да видя какво можете да ми направите.
— Ще бъдете набелязан и при първия успех на революцията — ще ви обесят.
— Като вземете върховната власт и покорите Русия?
— Не се подигравайте. Повтарям, застъпвах се за вас. Както и да е, но аз ви съветвам днес да се явите. Защо са тия големи думи? Защо е тая фалшива гордост? Не е ли по-добре да се разделим като другари? Все пак във всички случаи ще се наложи да предавате печатарската машина, буквите, старите прокламации. Ей за това ще си поговорим.
— Добре — избоботи Шатов, увесил глава и потънал в мислите си. Пьотър Степанович внимателно го гледаше отстрани.
— Ставрогин ще бъде ли? — попита внезапно Шатов, вдигайки глава.
— Непременно ще бъде.
— Хе-хе!
Пак минута мълчание. Шатов презрително и раздразнено се усмихваше.
— А тая вашата подла „Светла личност“, която не исках да печатам тука, отпечатана ли е?
— Отпечатана е.
— За да залъгвате гимназистите, че лично Херцен ви го е написал в албума?
— Лично Херцен.
Пак помълчаха около три минути. Най-сетне Шатов стана от кревата.
— А сега махайте се, вървете си, не желая да седя заедно с вас.
— Тръгвам си — дори някак весело каза Пьотър Степанович, ставайки моментално — само две думи: Кирилов сега май е сам-самичък в пристройката, прислужницата я няма, нали?
— Сам-самичък е. Вървете си, не мога да стоя в една стая с вас.
„Браво, бива си те сега! — весело обмисляше Пьотър Степанович, излизайки навън. — И довечера ще си те бива, а на мен тъкмо такъв ми трябваш сега, по-добре от това здраве му кажи, здраве му кажи! Самият руски бог помага!“