VII
Вероятно тоя ден си беше имал доста главоболия, голямо тичане беше паднало, но, види се, успешно — личеше си по самодоволния израз на физиономията му, когато вечерта, точно в шест часа, се беше появил в дома на Николай Всеволодович. Но не го пуснаха веднага при него; Николай Всеволодович току-що се беше затворил в кабинета си с Маврикий Николаевич. Това известие моментално развали настроението му. Трябваше да изчака гостът да си отиде и седна до вратата на кабинета. Чуваше се, че говорят, но нищо не се разбираше. Впрочем визитата не продължи дълго. След малко се чу някакъв шум, някой силно повиши глас, каза нещо рязко, след което вратата се отвори и от кабинета цял пребледнял излезе Маврикий Николаевич, който мина покрай Пьотър Степанович, без дори да го забележи. Пьотър Степанович моментално нахлу в кабинета.
Не мога да не дам един по-подробен отчет за тази извънредно кратка среща между двамата „съперници“ — наглед уж невъзможна при стеклите се обстоятелства среща, която обаче все пак се бе състояла.
Ето как беше станало това: Николай Всеволодович бе обядвал и тъкмо задрямваме на кушетката в кабинета си, когато Алексей Егорович му доложи за пристигането на нечакания гост. Чувайки името, Николай Всеволодович дори бе скочил на крака — просто не можеше да повярва. Но на устните му веднага заигра усмивка — високомерна, тържествуваща и същевременно някак тъпа, недоверчива, слисана. Изразът на тая усмивка, изглежда, беше просто поразил влезлия Маврикий Николаевич — във всеки случай беше го накарал да спре внезапно насред стаята, сякаш се колебаеше: да продължи или да се върне? Домакинът обаче тутакси успя да овладее лицето си и пристъпи насреща му с израз на най-сериозно недоумение. Онзи не пое протегнатата ръка, непохватно притегли стол и не проронвайки нито дума, седна преди домакина, дори преди да го поканят. Николай Всеволодович седна малко встрани от него, на кушетката, и мълчаливо зачака, без да сваля очи от Маврикий Николаевич.
— Ако ви е възможно, оженете се за Лизавета Николаевна — изтърси внезапно Маврикий Николаевич и по интонацията му просто не беше възможно да се разбере какво е това: молба, препоръка, отстъпка или заповед.
Николай Всеволодович продължаваше да мълчи; но гостът очевидно бе казал всичко, за което беше дошъл, и гледайки го в очите, очакваше отговора.
— Ако не греша, впрочем това е точно тъй, вие с Лизавета Николаевна сте вече годеници — каза най-сетне Ставрогин.
— Годеници сме и ще се венчаваме — потвърди Маврикий Николаевич.
— Да не сте се… скарали?… Моля да ме извините, Маврикий Николаевич.
— Не, тя ме „обича и уважава“, нейни са думите. Думите й са по-скъпи от всичко.
— Това е безспорно.
— Но знайте, че дори да е застанала пред олтара, под венчилото, ще зареже и мен, и всички и ще тръгне с вас, стига да я повикате.
— Дори под венчилото?
— И след венчилото.
— Не грешите ли?
— Не. Под непрекъснатата й омраза към вас, искрена и безпределна, всеки миг блести нейната любов и… безумие… най-искрената и безпределна любов и — безумие! И обратното, през любовта, която изпитва към мен също тъй искрено, всеки миг проблясва омраза — огромна! По-рано никога не бих могъл да си представя всичките тия… метаморфози.
— Учудвам се обаче, как сте могли да дойдете и да се разпореждате с ръката на Лизавета Николаевна? Имате ли това право? Или сте упълномощен от нея?
Маврикий Николаевич се намръщи и за момент наведе глава.
— Това са само голи думи от ваша страна — каза той изведнъж, — думи на мъст и тържество: сигурен съм, че разбирате казаното между редовете; и нима тук има място за дребнаво тщеславие? Не ви ли стига това удовлетворение? Нужно ли е да разтягаме нещата и да поставяме всички точки над i? Но, моля, щом толкова ви е необходимо унижението ми, ще поставя точките; нямам това право, а пълномощията са нещо невъзможно; Лизавета Николаевна не знае нищо, а годеникът й е изгубил последната капка разум и е достоен за лудницата, и за капак лично идва да ви го докладва. В целия този свят единствен вие можете да я направите щастлива и единствен аз — нещастна. Вие ми я оспорвате, преследвате я, но не знам защо не се жените. Ако това е едно избухнало в странство любовно спречкване и аз трябва да бъда принесен в жертва — принесете ме. Тя е ужасно нещастна и аз не мога да го понеса. Думите ми не са нито разрешение, нито предписание и затова не са оскърбителни за самолюбието ви. Ако бяхте поискали да заемете моето място пред олтара, бихте могли да го направите без всякакво позволение от моя страна и нямаше защо да идвам при вас с безумието си. Още повече че след днешната ми постъпка и сватбата ни е вече съвсем невъзможна. Нима мога да я поведа към олтара като подлец? Това, което правя тук, това, че я предавам на може би най-върлия й враг, е според мен такава подлост, която аз, разбира се, никога не ще понеса.