— Ще се застреляте по време на венчавката ни?
— Не, много по-късно. Защо да цапам с моята кръв булчинската й дреха. Може би и изобщо няма да се застрелям нито сега, нито по-късно.
— Казвате го вероятно за да ме успокоите?
— Вас ли? Какво може да значи за вас още една пръска кръв?
Беше пребледнял, очите му святкаха. Последва минутно мълчание.
— Извинете за въпросите, които ви зададох — отново поде Ставрогин, — някои от тях нямах никакво право да задавам, но за един от тях имам, чини ми се, пълно право: кажете ми, по какво съдите за моите чувства към Лизавета Николаевна? Имам предвид онази степен на тия чувства, увереността в която ви е позволила да дойдете при мен… и да поемете риска на подобно предложение.
— Как? — сякаш дори трепна Маврикий Николаевич. — Нима не сте се домогвали до чувствата й? Не се домогвате и не желаете да се домогвате?
— Аз изобщо не мога да говоря за чувствата си към една или друга жена пред трети лица, пък и пред когото и да било, освен единствено пред тази жена. Извинете, но това е една особеност на моя организъм. В замяна обаче ще ви кажа цялата останала истина: аз съм женен и да се женя или „домогвам“, ми е вече невъзможно.
Маврикий Николаевич беше тъй изумен, че просто подскочи на стола и известно време неподвижно се взираше в лицето на Ставрогин.
— Представете си, това не бях го помислял — смотолеви той, — онази сутрин, тогава, казахте, че не сте женен… и аз повярвах, че не сте…
Той почна ужасно да пребледнява и внезапно с всичка сила удари с юмрук по масата.
— Ако след това признание не оставите Лизавета Николаевна на мира и я направите нещастна, ще ви убия като мръсно куче, с тояга!
Маврикий Николаевич скочи на крака и бързо излезе от стаята. Притичалият Пьотър Степанович завари домакина в едно най-неочаквано добро настроение.
— А, вие ли сте! — високо се разсмя Ставрогин; разсмяла го бе като че ли самата фигура на Пьотър Степанович, дотичал с такова жадно любопитство.
— На вратата ли подслушвахте? Чакайте, за какво идвате сега? Аха, май ви бях обещал нещо… А-а, да! Помня: при „нашите“! Да вървим, много се радвам, и нищо по на място не бихте могли да измислите в момента.
Грабна си шапката и двамата незабавно излязоха навън.
— Отсега ви е смешно, дето ще видите „нашите“, а? — въртеше се около него като пумпал Пьотър Степанович, стараейки се да върви до спътника си по тесничкия плочник и дори подтичваше по уличното платно, в най-голямата кал, защото онзи изобщо не забелязваше, че крачи по средата на тротоара, сиреч целия го е заел със собствената си персона.
— Никак не ми е смешно — високо и весело отговаряше Ставрогин, — напротив, сигурен съм, че сте насъбрали най-сериозните хора.
— „Най-мрачните тъпаци“, както благоволихте да се изразите веднъж.
— Няма нищо по-весело от мрачния тъпак.
— А-а, за Маврикий Николаевич ли намеквате! Сигурен съм, че беше дошъл да ви отстъпва годеницата си, а? Аз го подкокоросах, косвено, представяте ли си. А не я ли отстъпи, сами ще си я вземем, а?
Пьотър Степанович знаеше, разбира се, че рискува, удряйки тъй направо през просото, но когато изпадаше в такова настроение, предпочиташе да рискува всичко само и само да не остава в неведение. Николай Всеволодович просто се разсмя.
— А вие все още ли си правите сметка да ми помагате? — попита той.
— Само се обадете. Но вижте какво ще ви кажа, има един-единствен сигурен път.
— Зная го вашия път.
— Ами, знаете го, това засега е тайна. Но помнете, тайната струва пари.
— Знам даже колко струва — измърмори под носа си Ставрогин, но се сдържа и млъкна.
— Колко какво? Какво казахте? — сепна се Пьотър Степанович.
— Казах: вървете по дяволите с вашите тайни! Кажете ми по-добре кои ще бъдат там. Разбрах, че отиваме на рожден ден, но кои са там именно?
— О, в пълния смисъл на думата разни безобразни! Дори Кирилов ще дойде.
— И все членове на кръжоците?
— Колко сте бърз, дявол да го вземе! Тук и един кръжок още няма.
— Че как пръснахте толкова прокламации?
— Там, където отиваме, само четирима са членове на кръжок. Останалите са в очакване, презглава се шпионират и всичко ми донасят. Благонадежден народ. Всичко това е само материал, който трябва да се организира и — да ни няма! Впрочем самият вие писахте устава, какво да ви обяснявам на вас.