Глава седма
При нашите
I
Виргински живееше в собствена къща, тоест в къщата на жена си, на улица „Муравиная“. Беше дървена едноетажна къща и живееха сами, без квартиранти. Претекстът — рожденият ден на домакина — беше събрал петнайсетина души гости, но сбирката никак не приличаше на обикновена провинциална вечеринка по случай рожден ден. Съпрузите Виргински още в началото на съвместното си съжителство се бяха разбрали окончателно и веднъж завинаги, че да се празнуват рождени дни, е чиста глупост, пък и „изобщо това не е повод за радост“. За няколко години те бяха успели напълно да се изолират от обществото. Макар да беше човек със способности, пък и състоятелен. Виргински, не знам защо, минаваше за чудак, който предпочита самотата и не стига това, ами „говори високомерно“. А madame Виргинска упражняваше акушерския занаят, поради което, въпреки офицерския чин на мъжа си, стоеше най-долу от всички на обществената стълбица — по-долу дори от попадията. В държането й обаче нямаше и помен от подобаващата на това ниско положение скромност. А след онази и просташка, и непростително откровена — само заради принципа — връзка с оня мошеник капитан Лебядкин дори най-снизходителните от нашите дами й бяха обърнали гръб с едно чудесно пренебрежение. Madame Виргинска обаче беше приела всичко тъй, като че ли тъкмо това е искала. Но най-куриозното е, че щом изпаднеха в интересно положение, дори най-строгите от нашите дами се обръщаха по възможност към Арина Прохоровна (тоест Виргинска), пренебрегвайки другите три акушерки в града. Викаха я дори при помешчиците от околността — до такава степен, значи, се славеше леката й ръка, знанието и умението й в решителните случаи. Накрая тя взе да практикува изключително и само в най-богатите семейства — много ламтеше за пари. Усетила силата си, тя постепенно съвсем му беше отпуснала края. И може би нарочно — дори в най-знатните къщи — плашеше слабонервните родилки с нечуваното си нихилистично пренебрежение към приличията и направо казано, се подиграваше с „всичко свято“, при това тъкмо в моментите, когато то най-много можеше да потрябва. Нашият щабмедик Розанов, който беше и акушер, най-сериозно твърдеше, че веднъж, когато една родилка виела от болки и призовавала името божие, именно едно от тия словесни изригвания на Арина Прохоровна — „внезапно като пушечен залп“ — тъй стреснало болната, че помогнало за бързото раждане. Но макар и нихилистка, щом трябваше, Арина Прохоровна ни най-малко не пренебрегваше не само светските, но и древните, пълни с предразсъдъци обичаи, стига да извличаше някаква облага. За нищо на света не би пропуснала например кръщенето в къщата, където е бабувала; при това се издокарваше със зелена копринена рокля с волан и с вчесан на къдри и букли шиньон, докато през всичкото останало време се носеше като последна повлекана. И макар по време на светото тайнство да си придаваше такъв „нагъл вид“, че сконфузваше свещеника, след обреда собственоръчно поднасяше шампанското (за това ходеше и се контеше) и само да сте посмели да не пуснете нещо „за здраве“, вземайки чашата.
Тоя път гостите на Виргински (почти изключително мъже) имаха някакъв случаен и екстрен вид. Нямаше нито ядене, нито карти. По средата на голямата гостна, облепена с порядъчно остарели светлосини тапети, бяха събрани две маси, покрити с голяма, впрочем не твърде чиста покривка, а на тях кипяха два самовара. На края на едната маса имаше огромна табла с двайсет и пет чаши и панерче с нарязани на филии най-обикновени франзели — досущ като в трапезариите на мъжките и девическите пансиони за благородни отроци. С изливането на чая се занимаваше една трийсетгодишна госпожица — сестрата на домакинята, толкова руса, че не й се виждаха веждите — мълчаливо и жлъчно същество, но изповядващо най-новите идеи; в домашния бит тя вселяваше ужас дори у Виргински. Дамите в стаята бяха три: домакинята, гореспоменатото безвеждо същество и родната сестра на Виргински, госпожица Виргинска, която току-що бе довтасала направо от Петербург. Арина Прохоровна — доста представителна и дори приятна двайсет и седем годишна дама, малко поразчорлена и облечена делнично, със зеленикава вълнена рокля — седеше и хвърляше смели погледи на гостите, сякаш им казваше: „Нали виждате, от нищо не се боя!“
Госпожица Виргинска (която току-що бе пристигнала и май не се бе дори преоблякла от пътя) — нисичко, доста добре закръглено момиче с валчесто румено личице, впрочем хубавка, а на туй отгоре студентка и нихилистка — се беше разположила до Арина Прохоровна, държеше в ръцете си някакъв обемист свитък и очите й нетърпеливо шареха по лицата на гостите. Самият Виргински тая вечер се чувстваше малко неразположен, но въпреки това беше излязъл при гостите и седеше на креслото до масата. Гостите също бяха насядали чинно около масата и всичко това заприличваше на някакво заседание. Очевидно всички очакваха нещо и докато чакаха, водеха помежду си, макар и шумни, но някак странични и нищо незначещи разговори. С появяването на Ставрогин и Верховенски всички внезапно се смълчаха.