Но за прегледност ще си позволя да дам някои пояснения.
Мисля, че тогава всички тия господа наистина се бяха събрали с приятната надежда да чуят нещо особено интересно, пък и бяха предизвестени, че ще е тъй. Това беше цветът на най-яркочервения либерализъм в нашия древен град и всички бяха твърде внимателно подбрани от Виргински за заседанието. Ще отбележа също, че някои от тях (впрочем малцина) идваха в дома му за първи път. Разбира се, повечето от гостите нямаха ясна представа за какво точно ги бяха предизвестявали. Вярно е, че тогава всички те вземаха Пьотър Степанович за пристигнал от странство и снабден с пълномощия емисар — тази мисъл някак изведнъж бе пуснала корен — и това много, естествено, ги ласкаеше. Впрочем на неколцина от тия събрани уж на рожден ден граждани бяха вече направени съответните предложения. Пьотър Верховенски бе успял и у нас да скърпи „петорка“, по подобие на ония, които вече съществуваха в Москва, както се оказа сега и сред офицерите от тукашния гарнизон. А казват, че имало и трета — в Х-ска губерния. Сега петимата избрани седяха на масата като всички и твърде изкусно се правеха на най-обикновени хора, тъй че никой не можеше да ги разпознае. Това бяха — тъй като сега вече не е тайна, — първо, Липутин, после, самият Виргински, клепоухият Шигальов — братът на госпожа Виргинска, Лямшин и накрая Толкаченко — една наистина странна личност, четирийсетгодишен човек, който минаваше за голям изследвач на народа (предимно на мошениците и бандитите) и за целта нарочно ходеше по кръчмите (впрочем не само за да изучава народа) и ни се перчеше със селското си облекло, намазаните с катран ботуши, хитро премрежения си поглед и засуканите народни изрази. Навремето Лямшин го бе довеждал веднъж или два пъти на вечерите у Степан Трофимович, където впрочем не направи особено впечатление. Служеше нещо по железниците и се появяваше в града само от време на време, предимно като го уволнеха. Та тия петима приятели бяха образували първата групичка, стоплени от вярата, че са една от многото, една от стотиците и хилядите подобни на тяхната, пръснати из цяла Русия „петорки“ и че всички те зависят от някое централно, огромно, но тайно място, което пък на свой ред е органично свързано с европейската световна революция. Трябва обаче да се признае, че за съжаление още в самото начало помежду им бяха започнали да възникват разногласия. Работата е там, че макар още от пролетта да бяха очаквали пристигането на Пьотър Верховенски (за което пръв ги извести Толкаченко, а после и специално появилият се Шигальов), макар да бяха очаквали от него какви ли не чудесии, макар тутакси, без никакво опъване от първата дума да бяха влезли в кръжока — още с образуването на петорката всички като да се бяха почувствали обидени и, мисля, именно заради това, че толкова лесно си бяха дали съгласието. Влезли бяха, естествено, от благородния срам да не би после някой да каже, че не са посмели да влязат. Пьотър Верховенски обаче трябваше все пак да оцени благородния им подвиг и за награда най-малкото да им разкаже някоя по-завързана историйка. Но Верховенски просто не възнамеряваше да задоволява законното им любопитство и не им разказваше нищо излишно; и изобщо ги третираше изключително строго и дори небрежно. Това много ги бе подразнило и членът Шигальов вече подкокоросваше останалите „да поискат отчет“, но то се знае, не сега у Виргински, когато са се събрали толкова външни хора.
По повод на външните хора също си мисля, че горепосочените членове на първата петорка са били склонни да подозират, че сред тазвечершните гости на Виргински има и други членове на някои неизвестни на тях подразделения по линията на същата тайна организация и същия този Пьотър Верховенски, тъй че в края на краищата всички присъстващи взаимно се подозираха и заемаха един пред друг най-различни пози, което придаваше на сбирката твърде объркан и отчасти романтичен вид. Впрочем имаше и хора извън всякакво подозрение. Така например един действащ майор, близък роднина на Виргински — един невинен човек, дошъл без всякакви покани да поздрави рожденика, тъй че нямаше как да го върнат. Но рожденикът беше спокоен за него: майорът „никога нямаше да направи донос“; при всичката си простотия майорът цял живот мреше да си напъха носа навред, дето има крайни либерали; не, не им симпатизираше, но много обичаше да ги слуша. Че не стига това, ами беше и компрометиран: случило се бе, че на младини през ръцете му бяха минали купища „Колокол“ и най-различни прокламации и макар че не бе посмял да ги разгърне даже, бе сметнал, че ще е голяма подлост да откаже разпространението им — и това го има у някои руски хора, че и до ден-днешен дори. Останалите гости бяха или от типа на хората с изтерзано до жлъч благородно самолюбие, или от типа на обзетите от първия най-благороден порив на пламенната младост. Това бяха двама или трима учители, единият от които куц, четирийсет и пет годишен преподавател в гимназията — крайно язвителен и извънредно тщеславен човек, и двама или трима офицери. Сред тях и един съвсем млад артилерист, буквално тия дни излязъл от военното училище — мълчаливо момче, което още не бе завързало никакви познанства и озовавайки се най-ненадейно у Виргински, седеше с молив в ръката и почти не вземайки участие в разговора, непрекъснато си отбелязваше нещо в тефтерчето. Всички го виждаха, но, кой знае защо, всички се правеха, че не забелязват. Тук беше и празноскитащият се семинарист, същият, който заедно с Лямшин беше набутал на пътуващата книжарка неприличните изображения — едър момък с доста свободни маниери, но наред с това крайно мнителен, с неизменна ехидна усмивка на лицето й един направо тържествен израз на задоволство от собственото си съвършенство. Не знам защо, тук беше и синът на градоначалника, същото онова разхайтено и безпътно момче, за което вече споменах, разказвайки историята с жената на поручика. Той през цялата вечер мълча. И накрая, в заключение, един гимназист, крайно запалено и настръхнало осемнайсетгодишно момче, което седеше с мрачния израз на човек с оскърбено достойнство и явно страдаше, че е само на осемнайсет години. Впрочем, както за всеобщо учудване се разбра впоследствие, тоя мъник беше вече началник на една самостоятелна група заговорници, образувана в горните класове на гимназията. Не съм споменал и Шатов: той също се бе настанил на отвъдния край на масата, впрочем беше дръпнал малко стола си от общата редица, гледаше в земята, мрачно мълчеше, от чая и хляба се беше отказал и през всичкото време държеше шапката си в ръце, сякаш по тоя начин искаше да каже, че не е дошъл на гости, а по работа и всеки момент може да стане и да си отиде. Недалеч от него беше Кирилов, също крайно мълчалив, но не гледаше в земята, а напротив, щом някой заговореше, вперваше в него неподвижен, мътен поглед и слушаше без каквито и да било признаци на вълнение или учудване. Някои от гостите, които не го бяха виждали досега, му хвърляха крадешком замислени погледи. Интересно дали самата madame Виргинска знаеше нещо за съществуващата петорка? Предполагам, че всичко е знаела, и именно от мъжа си. Студентката, разбира се, не беше замесена, но тя си имаше свои грижи; намеренията й бяха да гостува един или два дни, а след това да продължи пътуването си по всички университетски градове, за да „вземе участие в страданията на горките студенти и да ги подбуди към протест“. Носеше със себе си неколкостотин екземпляра от едно литографирано възвание, изглежда, нейно собствено съчинение. Интересно, че гимназистът от пръв поглед я бе намразил почти до смърт — а съответно и тя него, въпреки че не се бяха виждали досега. Майорът й се падаше роден чичо и това бе първата им среща от десет години насам. Но се бяха вече скарали — заради убежденията му по женския въпрос, и в момента, когато влизаха Ставрогин и Верховенски, тя цялата беше морава от гняв.