— И на мен ми се струва, че ще има повече ред — заключи Виргински.
— И тъй, вишегласие! — обяви домакинята. — Моля ви. Лямшин — на пианото: и оттам можете да си дадете гласа, като почне гласуването.
— Пак ли! — провикна се Лямшин. — Аз да не съм ви барабанчик!
— Най-настоятелно ви моля да посвирите малко; толкова ли не искате да сте полезен на делото.
— Ама нали ви казвам, че никой няма да седне да ни подслушва, Арина Прохоровна. Това са само ваши фантазии. Пък и прозорците са високи, и да подслушва някой, какво ли ще разбере!
— Ние не разбираме какво става, та камо ли… — измърмори някой.
— Аз пък ви казвам, че предпазливостта винаги е необходима. Ако случайно някой шпионира — почна да разяснява тя на Верховенски, — нека чуят, че има рожден ден и музика.
— Ох, дявол да го вземе! — изруга Лямшин, седна на пианото и задрънка някакъв валс, удряйки по клавишите едва ли не с юмруци.
— Предлагам онези, които желаят да сме в заседание, да вдигнат дясната си ръка нагоре — предложи madame Виргинска.
Едни вдигнаха, други не. Имаше и такива, които вдигнаха и пак свалиха ръка. Свалиха ръка и пак вдигнаха.
— Хей, дявол да го вземе! Нищо не разбрах — викна един офицер.
— И аз не разбирам — викна друг.
— Не, защо, аз разбрах — викна трети, — ако „да“ — ръката нагоре.
— Ами какво значи „да“?
— Значи заседание.
— Не, не заседание.
— Аз дадох вота си за заседание.
— Тогава защо не вдигнахте ръка?
— Ами защото през всичкото време гледах вас, вие не вдигнахте — и аз не вдигнах.
— Ама че глупаво, аз съм дала предложението, затова не вдигам. Господа, още веднъж предлагам само, че обратното: който иска заседание, да седи и да не вдига ръка, а който не иска, да си вдигне дясната ръка.
— Който не иска ли? — попита гимназистът.
— Ами вие нарочно ли го направихте? — викна ядосано madame Виргинска.
— Не, извинете, който иска или който не иска, защото това трябва да се определи точно? — раздадоха се два-три гласа.
— Който не иска, не иска.
— Да де, да, но какво да прави, да вдига или да не вдига, който не иска — викна един офицер.
— Ех, не сме свикнали още на конституция! — забележи майорът.
— Господин Лямшин, моля ви се, такъв шум вдигате, че никой нищо не може да чуе — забележи куцият учител.
— Ами тъй де, Арина Прохоровна, никой не ни подслушва — скочи Лямшин. — Омръзна ми това свирене! В края на краищата не съм дошъл да дрънкам на пианото, ами съм ви гостенин!
— Господа — предложи Виргински, — моля всеки да отговори гласно: заседание ли сме, или не?
— Заседание, заседание — раздаде се от всички страни.
— Щом е тъй, значи, няма какво да подлагаме на гласуване, достатъчно. Доволни ли сте, господа, нужно ли е да подлагаме на гласуване?
— Не, не е нужно, разбрахме!
— Може би някой е против заседанието?
— Не, не, всички сме „за“.
— А какво значи заседание? — чу се някакъв глас. Никой не му отговори.
— Трябва да изберем президент — викнаха от разни страни.
— Домакинът, разбира се, домакинът!
— Господа, щом е тъй — почна избраният Виргински, — отново повтарям одевешното си предложение: ако има желаещи да повдигнат някои важни въпроси или пък да изложат нещо, моля да заповядат без никакво разтакаване.
Мълчание. Всички погледи отново се обърнаха към Ставрогин и Верховенски.
— Верховенски, не желаете ли да кажете нещо? — направо го запита домакинята.
— Не, нищо — протегна се оня на стола си с прозявка. — Впрочем бих желал чашка коняк.
— А вие, Ставрогин?
— Благодаря, аз не пия.
— Не ви питам за коняк, а не искате ли да кажете нещо?
— Да кажа ли? Не, не искам.
— Ще ви се даде коняк — отговори тя на Верховенски. Стана студентката. Тя вече отдавна напираше.
— Дошла съм да заявя за страданията на нещастното студентство и за вдигането му на повсеместен протест…
Но трябваше да спре; на отсрещния край на масата вече се беше явил друг конкурент и всички погледи се бяха обърнали към него. Мрачен и неприветлив, клепоухият Шигальов бавно се надигна и меланхолично постави на масата дебела, извънредно ситно изписана тетрадка. Настъпи мълчание. Мнозина смутено поглеждаха тетрадката, но Липутин, Виргински и куцият учител знаеха, види се, нещо и бяха доволни.
— Искам думата — неприветливо, но твърдо заяви Шигальов.
— Имате я — разреши Виргински.
Ораторът седна пак, помълча около половин минута и важно произнесе:
— Господа…
— На ви коняка! — почти подвикна на Верховенски сестрата на домакинята, която беше ходила да донесе коняк, и тръсна отпреде му шишето и чашката с израз на презрение и дори отвращение — носеше ги с ръце, дори без чинийка.