— Ама вие това сериозно ли го говорите? — обърна се към куция madame Виргинска, та ако щете с известна тревога в гласа. — Значи, като не знае какво да прави с хората, тоя човек обръща девет десети от тях в роби? Аз отдавна го подозирах.
— Тоест за брат си ли говорите? — попита куцият.
— Роднинството?! Вие подигравате ли ми се?
— И освен това да работят на аристократите и да им се подчиняват като на богове е подлост! — яростно каза студентката.
— Не ви предлагам подлост, а рай, земен рай и друго на земята не може да има — властно заключи Шигальов.
— А пък аз вместо в рая — провикна се Лямшин — щях да взема тия девет десети от човечеството и щом толкова няма къде да ги денем, щях да ги вдигна във въздуха, оставяйки само малцината образовани хора, които да си заживеят живота според науката.
— Така може да говори само един шут! — пламна студентката.
— Шут, но полезен — пошушна и madame Виргинска.
— И това би било може би най-доброто решение на задачата! — разпалено се обърна Шигальов към Лямшин. — Вие, господин присмехулник, разбира се, дори не подозирате каква дълбока мисъл изказахте сега. Но тъй като идеята ви е почти неизпълнима, следва да се ограничим със земния рай, щом ще го наричаме така.
— Глупости на търкалета! — като да се изтърва Верховенски. Впрочем той напълно равнодушно и без да вдига глава, продължаваше да си реже ноктите.
— От къде на къде глупости? — тутакси подхвана куцият, сякаш нарочно го бе чакал само да продума, та да се заяде. — От къде на къде именно глупости? Господин Шигальов е отчасти фанатик на човеколюбието; но я си спомнете, че у Фурие, у Кабет особено и дори у самия Прудон има множество най-деспотични и най-фантастични предрешения на въпроса. Господин Шигальов го решава може би много по-трезво от тях. Уверявам ви, че прочитайки книгата му, е почти невъзможно да не се съгласите с някои неща. Той може би най-малко от всички се е отдалечил от реализма и неговият земен рай е почти истински, същият, по който въздиша човечеството, стига да го е имало някога.
— Хем си знаех какво ме чака — пак измърмори Верховенски.
— Моля, моля — все повече и повече кипваше куцият, — разговорите и съжденията за бъдещото социално устройство са една почти насъщна необходимост за всички съвременни и мислещи хора. Херцен през целия си живот е държал най-много на това. Белински, както достоверно ми е известно, е прекарвал цели вечери с приятелите и дебатирайки и предрешавайки предварително дори най-дребните, тъй да се каже, кухненските подробности на бъдещото социално устройство.
— Че някои дори откачат — внезапно се обади майорът.
— Като говорим, може пък и да се стигне до нещо, пак по-добре, отколкото да седиш и да мълчиш като някой диктатор — изсъска Липутин, сякаш набрал най-сетне кураж да почне атаката.
— Нямах предвид Шигальов, като казах, че това са глупости — изфъфли Верховенски. — Вижте какво, господа — вдигна той за момент очи, — според мен всички тия книжчици и всички тия фуриета и кабета, всички тия „право на труд“, цялата тая шигальовщина е нещо като романи, каквито могат да се напишат сто хиляди. Естетическо прекарване на времето. Аз ви разбирам, скучно ви е в това градче и току налитате на всичко писано.
— Моля, моля! — куцият просто цял се разтрепера от яд. — Ние може да сме провинциалисти и поради това достойни, разбира се, за съжаление, но все пак знаем, че сега-засега на тоя свят все още не е станало нищо такова, за което да си скубем косите, че сме го изтървали. На, подхвърлят ни се разни прокламацийки от чуждестранен произход с предложения да сме се сплотели и да сме направели групи с единствената цел пълно разрушение на всичко, под предлог, че тоя свят, както и да го лекуваш — няма да го излекуваш, ами поне ти се оправи, отрязвайки най-радикално сто милиона човешки глави. Прекрасна мисъл, дума да не става, но най-малкото толкова несъвместима с действителността, колкото и „шигальовщината“, за която току-що тъй презрително подметнахте.