— Вижте какво, още утре ще ви доведа Лизавета Николаевна, искате ли? Не? Защо мълчите? Каквото искате, това ще направя, само кажете. Добре, отстъпвам ви и Шатов, искате ли?
— Ще рече, вярно е, че сте решили да го убиете? — викна Николай Всеволодович.
— Не, ама за какво ви е Шатов? За какво? — задъхваше се от бързане изпадналият в истерия Верховенски, като подтичваше край Ставрогин и непрекъснато го хващаше за лакътя вероятно без да си дава сметка за това. — Добре, добре, отстъпвам ви го, само мир да има. Сметката ви е голяма, но хайде… да се помирим!
Най-сетне Ставрогин вдигна очи към него и остана поразен. Това не беше нито погледът, нито гласът на Пьотър Степанович, не бе човекът, с когото току-що беше говорил в стаята, пред него стоеше съвсем друг човек. Това беше един обезумял човек, на когото отнемат или вече са отнели най-голямата скъпоценност.
— Ама какво става с вас? — викна Ставрогин. Онзи не отговори, а продължи да подтичва подире му, гледайки го със същия умоляващ, но същевременно непреклонен поглед.
— Да се помирим! — прошепна той още веднъж. — Вижте какво, ако е въпросът, и аз ходя с нож като Федка, но да се помирим.
— За какво съм ви най-сетне, дявол да го вземе! — изумен и вече наистина разгневен викна Ставрогин. — Каква е тая тайна? Какво сте се лепнали за мен, като че съм ви талисман?
— Изслушайте ме, ние ще разбуним цяла Русия — запъхтяно, трескаво, като насън бъбреше оня. — Не вярвате, че ще разбуним Русията, а? Така ще я разбуним, че всичко ще хвръкне из основи. Кармазинов е прав, че липсват устои. Кармазинов е много умен. Само десет такива групички в Русия, и съм неуловим.
— Все от такива глупаци ли? — изтърва се, без да ще, Ставрогин.
— По-кротко, по-кротко, Ставрогин! Трябва да ви кажа, че и вие не сте чак толкова умен: просто ви е страх, не вярвате, плашат ви мащабите. Пък и защо да са глупаци? Не са такива глупаци; днес всеки се води по нечий ум; днес самостоятелните умове са ужасно малко, Ставрогин. Виргински е извънредно чист човек, десет пъти по-чист от такива като нас; впрочем да го оставим него. Колкото до Липутин — Липутин е мошеник, но аз и на него му знам цаката. Няма мошеник, на когото да не може да му намериш цаката. Остава Лямшин, но и той ми е в ръцете. Още няколко такива групички, и готово — колкото щеш пари и паспорти, малко ли е това? Малко ли е, а? Па да вървят да ме ловят тогава. Едната група ще я разкрият, на следващата ще се издънят. Ще разбуним Русия… Мигар не виждате, че ние двамата сме предостатъчно?
— Дръжте Шигальов, а мен ме оставете на мира…
— Шигальов е гений! Ако искате да знаете, той е гениален като Фурие, но е по-смел от Фурие, по е силен от Фурие; не се бойте, и на него ще му дойде редът. Нали той измисли „равенството“!
„Той има треска и бълнува; изглежда, му се е случило нещо много особено“ — пак го погледна Ставрогин. Вървяха, без да спират дори за момент.
— Добре го е казал в тетрадката си — продължаваше Верховенски, — главното е дето въвежда повсеместно шпиониране. Всеки член на обществото следи останалите и е длъжен да съобщава нагоре. Всеки принадлежи на всички, а всички — на всекиго. Всички са роби и в робството си са равни. Клевети и убийства са допустими, но само в краен случай, главното е равенството. И затова първата работа е да се смъкне нивото на образованието, науката и изкуството. Високото ниво на науката и изкуството е достъпно само за изключителните дарования, а на нас изключителни дарования не ни трябват! Изключителните дарования винаги са заграбвали и властта и са били деспоти. Изключителните дарования не могат да не станат деспоти и винаги повече са развращавали, отколкото са носили полза; тях ги изхвърлят или ги бесят. На Цицерон се отрязва езикът, на Коперник се избождат очите, Шекспир го пребиват с камъни — туй е то шигальовщината! Робите трябва да са равни: разбира се, без деспотизъм не е имало и няма нито свобода, нито равенство, но вътре в стадото равенството е необходимо — туй е то шигальовщината! Ха-ха-ха, учудвате ли се? Аз съм за шигальовщината!
Ставрогин се мъчеше да ускори крачката и по-скоро да стигне у дома си. „Да е пиян — питаше се той, — ама кога да се е напил? Мигар го е хванал конякът!“
— Вижте какво, Ставрогин, идеята да се сринат планините не е лоша, не е и смешна. Аз съм за Шигальов! Долу образованието, стига наука! Материал има и без наука ще стигне за хиляда години, но трябва да се въведе послушание. Едно му липсва на тоя свят — послушанието! Жаждата за образование сама по себе си е вече аристократизъм. Появи ли се семейство, появи ли се любов, да покълнат само — и ето ти го желанието за собственост. Но ние ще смажем желанието: ще го удавим в пиянство, ще развихрим интригата, доноса; ще развихрим нечуван разврат; ще удушим всеки гений още в пелените му. Всичко е под един знаменател, пълно равенство! „Знаем си занаята, честни хора сме и нищо друго не ни трябва“ — така отговориха английските работници съвсем наскоро. Необходимо е само необходимото — това ще е занапред девизът на земното кълбо. Но са нужни и трусове — затова ще се погрижим ние, управниците. Робите трябва да имат управници. Безпрекословно послушание, пълно безличие, но веднъж на трийсет години Шигальов прави едно трусче и изведнъж всички започват да се ядат взаимно — естествено, в определени граници — единствено за да не ги обземе отегчение. Отегчението е аристократично чувство; при шигальовщината няма да има нито отегчение, нито желания. Желанието и страданието са за нас, а за робите — шигальовщината.