И затова съм напълно сигурен, че макар Пьотър Степанович, Липутин, а може и други — Федка например, — да са щъкали сред работниците и да са ги подсторвали (защото са налице доста сигурни доказателства, че и това го е имало), хванали са се не повече от двама-трима, хайде, петима да са били, и от всичко това нищо не излязло. Що се отнася до бунта, дори да са разбирали нещичко от пропагандата им, работниците начаса са им обърнали гръб, схващайки, че това са безсмислени и безполезни работи. Федка е друго — на него май му е провървяло повече, отколкото на Пьотър Степанович. Както вече най-достоверно се знае, в избухналия три дни по-късно пожар освен Федка са участвали и двама работници, а впоследствие, след около месец, бяха заловени други трима бивши работници и уличени в подпалвачество и грабеж. Но дори Федка да бе успял да подлъже някого към такава непосредствена дейност, подлъгал бе единствено тия петимата, защото за други не се чу нищо подобно.
Както и да било, важното е, че накрая тълпата довтасала на площадчето пред къщата на губернатора, работниците тихо и мирно се наредили пред главния вход и зачакали да се покаже стопанинът на губернията, който за беля не си бил вкъщи. Чакали цял половин час и както ми разправяше някой — гологлави. Тутакси обаче довтасала и полицията и почнали разправии — отначало на дребно, а впоследствие, разбира се, се стигнало до крясъци и закани: да се пръскали, щото лошо се пише! Работниците обаче се запънали и само повтаряли, че са дошли „при генерала“ и няма да мръднат оттука. Виждайки, че крясъците не помагат, началството взело да бърчи чело, да дава шепнешком някакви тайнствени разпореждания и сурово да свива вежди, уж че под бремето на големите грижи, но явно предпочело да изчака идването на Фон Лембке. Вятър е тая, че полицейският началник долетял с тройката си като хала и че уж, слязъл-неслязъл, почнал да раздава пестници. Вярно е, че нашият Иля Илич обичаше да препуска и наистина препускаше като хала със своя жълт файтон и когато пощурелите му коне съвсем пощуряваха — от което цялата улица „Търговска“ изпадаше в див възторг, — той се изправяше във файтона и хванат за поставения специално за целта отстрани ремък, протягаше напред дясната си ръка — както на монументите — и в тая поза величествено оглеждаше подведомствения си град. Но в дадения случай не беше посягал на бой, макар, разбира се, на слизане от файтона да теглил една тлъста псувня, и то не за друго, а чисто и просто за популярност. Вятър не, ами вятър е и това, че били докарани войници с натъкнати щикове и че не знам откъде са били извикани по телеграфа оръдия и казаци — чисти измишльотини, на които сега не вярват дори ония, които ги бяха измислили. И за пожарната не е вярно — дето били докарали бъчонките и поливали народа с вода. Чисто и просто Иля Илич се заканил, че никой няма да се измъкне сух от водата, и тия му думи, изглежда, се бяха превърнали в пожарникарски бъчонки — това по-сетне го писаха в кореспонденциите си столичните вестници. Както изглежда, най-достоверният вариант е, че на първа ръка са обградили тълпата със стражарите, които били налице, и същевременно са пратили да търсят Лембке — приставът на първи участък наистина моментално запрашил с файтона към Скворешники, накъдето се знаеше, че е заминал Лембке преди половин час…
Признавам обаче, че за мен все пак си остава нерешен въпросът: по какъв начин най-обикновената, безобидна тълпа тъжители — вярно, все пак седемдесет души — още от самото начало бе превърната в тълпа бунтовници, тръгнали да разклащат устоите на държавата? Защо самият Лембке, който се бе появил само двайсетина минути след като бяха пратили да го викат, се беше хванал със зъби и нокти за тая идея? Готов съм да допусна (но това си е лично мое мнение), че на Иля Илич — който беше кум на управителя на фабриката — му е изнасяло да представи работата именно в такава светлина, за да се попречи на разследването; а да постъпи така, го беше подсетил самият Фон Лембке. През последните два дни Лембке два пъти бе водил с него поверителни разговори и колкото и мъгляво да се бе изразявал, Иля Илич пак беше схванал, че в главата на началството здраво се е загнездила мисълта за прокламациите и особено за това, че някой подстрекава работниците на братя Шпигулини към социален бунт — хем тъй се е загнездила, че щеше да съжалява, ако подстрекателството излезеше празна работа. „Ще им се да се отличат някак в Петербург — си беше помислил нашият хитър Иля Илич, излизайки от кабинета на Фон Лембке. — Що пък не, и за нас е добре дошло.“